Прелестни създания

— Не искахме да си седиш тук сам-самичък. — Шарлот се изкикоти. Ако Еден е на втора линия, Шарлот е на трета. Тя е нещо, което нито една уважаваща себе си главна мажоретка от гимназията „Джаксън“ не би си позволила да бъде — ниска и леко пълничка. Така и не загуби детската си пухкавост и въпреки че постоянно е на изтощителни диети, просто не може да се отърве от последните пет килограма. Вината не е нейна, тя не спира да опитва. По своя си начин. Яде торта и пропуска хляба. Хапва два вида курабийки, но пък не ги залива с шоколадова глазура.

— Може ли тази книга да стане още по-досадна? — Емили дори не погледна към мен, когато проговори. Това си беше спор за територия. Тя може и да ме беше зарязала, но определено не искаше да вижда племенницата на стария Рейвънуд да се навърта около мен. — Сякаш някой иска да чете за град, пълен с откачалки. Имаме си достатъчно такива и тук.

Аби Потър, която обикновено също седи от страната на „доброто око“, зае мястото си до Лена и й се усмихна леко. Лена й отвърна също с усмивка и изглежда щеше да каже нещо, когато Емили хвърли такъв пронизващ поглед на Аби, че стана ясно: прословутото южняшко гостоприемство не важи за Лена. Да пренебрегнеш заповедта на Емили Ашър е чист акт на социално самоубийство. Аби извади тетрадката си и заби демонстративно нос в нея, избягвайки погледа на Лена. Посланието беше разбрано.

Емили се обърна към Лена и с поглед на истински експерт нагло я огледа от неизрусените дълги коси, през бледата, без никакъв тен кожа на лицето, до върховете на небоядисаните в розово нокти на ръцете й. Еден и Шарлот се въртяха на столовете си и гукаха заговорнически с Емили, сякаш Лена не беше точно до тях. Поведението им изразяваше пълно пренебрежение и превъзходство.

Лена отвори парцаливата си тетрадка и започна да пише вътре. Емили извади телефона си и също почна да „пише“. Аз погледнах своята тетрадка и пъхнах любимия си комикс за Сребърния сърфист14 между страниците, а това е доста по-трудно, когато си на първия ред.

— Добре, дами и господа, след като изглежда, че останалите лампи са наред, часът няма да ви се размине за ваше нещастие. Надявам се, че всички сте прочели вчера зададените страници. — Мисис Инглиш пишеше по дъската и звукът, който тебеширът издаваше, беше влудяващ. — Нека да обсъдим социалните конфликти в един типичен малък град.

* * *

Все едно някой й беше казал, защото мисис Инглиш нацели абсолютно точно болното ни място. В нашата класна стая имаше повече социални конфликти, отколкото в „типичен малък град“. Емили оглави добре координираната атака.

— Някой знае ли защо Атикус Финч се наема да защити Том Робинсън сред атмосферата на расизъм и дребнавост, която цари в града?

— Обзалагам се, че Лена Рейвънуд ще знае — каза Еден, усмихвайки се невинно на мисис Инглиш. Лена сведе поглед към редовете на тетрадката си, но не каза нищо.

— Млъкни — прошепнах аз, може би малко по-високо, отколкото беше нужно. — Знаеш, че не се казва така.

— Все тая. Нали живее с оня изрод — обади се Шарлот.

— Внимавай, не го дразни. Чух, че те май се мотаели двамата, може би вече са гаджета. — Емили извади тежката батарея.

— Достатъчно. — Мисис Инглиш обърна „доброто си око“ към нас и ние млъкнахме.

Лена се намести на стола си и той проскърца шумно по пода. Аз се наклоних напред, опитвайки се да бъда като стена между нея и групичката на Емили, все едно можех с тялото си да отблъсна злобните им коментари.

Не можеш.

Какво? Изправих се стреснато отново назад. Огледах се наоколо, но никой не ми говореше, всъщност никой в класа не говореше. Погледнах към Лена. Тя беше все още наполовина скрита от страниците на тетрадката си. Супер. Не ми стигаше, че сънувам истински момичета и чувам въображаеми песни. Сега имах и гласове в главата си.

Това, което ставаше с Лена, ме притесняваше. Предполагам, че се чувствах донякъде виновен. Емили и групичката й от идолопоклоннички нямаше да я мразят толкова, ако не се бях намесил.

О, щяха.

Ето пак. Гласът беше толкова тих, че едвам го чувах. Идваше като че ли някъде откъм тила ми.

Еден, Шарлот и Емили продължаваха да пускат гадните си шегички, но Лена дори не мигаше, сякаш докато продължаваше да пише в тетрадката си, успяваше да ги отблъсква от себе си.

— Харпър Ли може би казва, че не можете наистина да разберете някого, ако не се поставите на негово място. Какво мислите за това? Кой ще каже?

Харпър Ли никога не е живяла в Гатлин.

Ахнах и почти подскочих на мястото си. Емили ме погледна, сякаш се бях побъркал.

Лена вдигна ръка, за да отговори.

— Мисля, че трябва да дадеш шанс на хората. Преди директно да минеш към омразата и отричането им. Не си ли съгласна, Емили? — Погледна към нея с усмивка.

— Ти, малък изрод такъв — изсъска тихо Емили.

Нямаш си и най-малка идея.