Прелестни създания

Вперих очи в Лена. Вече не пишеше в тетрадката, сега дращеше по ръката си. Не ми беше нужно да го видя, знаех какво е. Друго число. 151. Запитах се какво ли означава и защо го пише на ръката си, а не в тетрадката. После сведох глава отново към „Сребърният сърфист“.

— Да поговорим за Бу Радли. Защо смятате, че той оставя подаръци за децата на Финч?

— Ами защото е същият като стария Рейвънуд. Сигурно се опитва да примами децата в къщата си, за да ги убие — прошепна Емили, достатъчно силно, за да я чуе Лена, но не достатъчно, за да стигне до мисис Инглиш. — После ще сложи телата им в катафалката си, ще ги закара някъде далече и ще ги зарови.

Млъкни.

Чух отново гласа в главата си и нещо друго. Някакъв пукащ звук, но много слаб.

— И има такова откачено име — Бу Радли. Откъде са го взели?

— Права си, толкова е зловещо, че никой вече не го използва.

Настръхнах. Знаех, че говореха за стария Рейвънуд, но също така намекваха и за Лена.

— Емили, защо не спреш за малко, а? — опитах се да се намеся.

Тя присви очи и ме прониза със злобен поглед.

— Той е смахнат, куку, изрод… Целият му род са такива и всички го знаем.

Казах да млъкнеш.

Пукането ставаше по-силно и звучеше все повече като стържене. Огледах се. Какъв беше този шум? По-странно беше обаче, че изглежда никой друг не го чуваше — както и гласа.

Лена гледаше право пред себе си, но челюстта й беше стегната. Беше се съсредоточила неестествено в някаква невидима точка на стената, сякаш не виждаше нищо друго, освен нея. Стаята започна да се смалява, да се затваря около първата редица.

Чух как столът на Лена проскърца отново по пода. Тя стана от мястото си и се запъти към шкафа с книги под прозореца, където имаше електронна острилка. Започна да остри молива си, или по-скоро се преструваше, че го прави, сякаш се опитваше да отложи неизбежното — присъдата на журито на мажоретките от гимназията „Джаксън“.

— Името му било Мелхизедек.

Спри.

Продължавах да чувам стърженето.

— Баба ми каза, че това е зло име.

Спри, спри, спри.

— Подхожда му.

СТИГА!

Гласът стана толкова силен, че направо прокънтя в главата ми. Стъргането спря. Изведнъж из въздуха полетяха стъкла и се разпръснаха наоколо. Без видима причина се беше счупил прозорец — онзи прозорец точно срещу нашата редица с чинове, до който стоеше Лена и остреше молива си. Точно до Шарлот, Еден, Емили и мен. Те изпищяха и залегнаха на пода. Тогава осъзнах какъв беше пукащият звук. Електрическо напрежение. Дребни парченца стъкло се силеха върху нас, докато най-накрая прозорецът падна целия в класната стая, сякаш някой го беше бутнал отвън със сила.

Настана пълен хаос. Момичетата пищяха. Всички бяха станали от местата си. Дори аз скочих и се отместих встрани.

— Без паника! Добре ли сте? — попита Мисис Инглиш, опитвайки се да успокои учениците и да възстанови реда.

Погледнах към шкафа с книгите и острилката. Исках да се уверя, че Лена е добре. Не беше. Стоеше до счупения прозорец, заобиколена от натрошени стъкла и изглеждаше уплашена. Лицето й беше по-бледо от обикновено, а очите й още по-големи и по-зелени. Като миналата вечер в дъжда. Но този път бяха различни. Ужасени. Вече нямаше вид на смело момиче, способно да понесе всичко.

Протегна напред едната си ръка. Беше порязана и кървеше. Червени капки падаха по балатума на пода.

Не исках…

Тя ли беше счупила прозореца? Или прозорецът я беше наранил?

— Лена…

Тя се изстреля от стаята, преди да я попитам дали е добре.

— Видяхте ли? Тя счупи прозореца! Ударила го е с нещо, когато отиде до шкафа!

— Ръката й мина право през стъклото! Видях го със собствените си очи!

— Тогава защо не е цялата в кръв?

— На какъв се правиш, на ЦРУ ли? Тя се опита да ни убие.

— Ще се обадя веднага на татко. Тази е луда, също като смахнатия си чичо!

Момичетата бяха като побеснели диви котки, надвикващи се една друга. Опитът на мисис Инглиш за възстановяване на реда беше невъзможна мисия.

— Успокойте се! Няма причина за паника. Стават такива неща. Вероятно причината е в стария прозорец и в силния вятър.

Никой обаче не смяташе, че прозорецът и вятърът са виновни за инцидента. По-скоро им се искаше да вярват, че вината е в племенницата на един старец и в гръмотевичната буря, предизвикана от нея. Зеленоока гръмотевична буря, която току-що се беше развихрила из града. Ураганът Лена.

Едно беше сигурно. Промяната се носеше във въздуха, Гатлин никога не беше ставал свидетел на буря като тази.

А тя вероятно дори не подозираше какви облаци са надвиснали над нея.

12.IX „Грийнбриър“

Можех да чуя гласа й в главата си. Поне така си мислех.

Не си струва, Итън.

Напротив.