Прелестни създания

Най-накрая спрях, приклекнах и подпрях ръце на коленете си. Сърцето ми щеше да експлодира. Краката ми трепереха. Когато успях да вдигна поглед, пред себе си видях каменна, рушаща се на места стена. Беше толкова висока, че върховете на дърветата от другата страна едва се забелязваха.

Подуших познато ухание. Лимонови дървета. Тя беше тук.

Казах ти да не идваш.

Знам.

Разговаряхме, само дето не го правехме. Точно както по-рано, в класната стая, можех да чуя гласа й в главата си, като че ли стоеше до мен и шепнеше в ухото ми.

Почувствах, че се приближавам към нея. Там имаше оградена със стена градина, може би дори тайна градина — като нещо, за което сигурно е четяла майка ми, докато е растяла в Савана. Това място сигурно беше наистина много старо. Стената се ронеше на места, а на други въобще липсваха камъни от нея. Когато повдигнах завесата от бръшлянови листа и клони, които скриваха старата, проядена дървена арка, чух, че там вътре някой плаче. Вгледах се между дърветата и храстите, но все още не я виждах.

— Лена?

Никой не ми отговори. Гласът ми звучеше странно, все едно не беше моят, и отекваше в каменните стени, които обграждаха малката горичка. Откъснах клонка от най-близкия храст и го помирисах. Разбира се. Розмарин. А сред клоните на дървото над главата ми видях и него: изумително съвършения, гладък жълт лимон.

— Аз съм, Итън.

Приглушените звуци на хлипането ставаха все по-силни.

— Казах ти вече, махай се! — Звучеше така, сякаш беше настинала. Сигурно не беше спирала да плаче, откакто си тръгна от училище.

— Знам. Чух те. — Истина беше, въпреки че не можех да го обясня. Заобиколих внимателно дивия розмаринов храст, препъвайки се в прорасналите корени на дърветата наоколо.

— Наистина ли? — В гласа й пролича интерес, за момент се разсея и спря да плаче.

— Наистина. — Беше като в сънищата. Можех да чуя гласа й, само че този път тя беше тук, плачеше в обрасналата с бурени градина в средата на нищото, вместо да се изплъзва от ръцете ми.

Отместих голяма плетеница от клони. И ето я, свита във високата трева. Беше покрила главата си с едната ръка, а с другата стискаше здраво тревата под себе си, сякаш се страхуваше, че ако се пусне, ще полети. Сивата й рокля се мокреше в калната локва под нея. По лицето й се лееха сълзи.

— Тогава защо не го направи?

— Кое?

— Да си тръгнеш!

— Исках да се уверя, че си добре. — Приседнах до нея. Земята беше изненадващо твърда. Пъхнах ръка под себе си и открих, че съм седнал на някаква гладка каменна плоча, скрита под калната избуяла растителност.

Тъкмо когато се облегнах назад, Лена се изправи. Аз станах и тя се отпусна отново долу. Доста неловко. Такова беше всяко мое действие, щом се отнасяше за нея. Сега вече и двамата бяхме полегнали, облегнати на лакти, и гледахме към небето. То беше станало сиво, обичайният цвят на небето над Гатлин през сезона на ураганите.

— Всички ме мразят.

— Не всички. Аз не те мразя. Нито Линк, най-добрият ми приятел.

Мълчание.

— Дори не ме познаваш. Дай си време, не след дълго и ти ще ме намразиш.

— Аз почти не те прегазих, нали? Трябва да съм мил с теб, иначе можеш да ме пратиш в затвора.

Шегата ми май не се получи. Но тя се появи — най-незабележимата усмивка, която бях виждал в живота си.

— Това е първото нещо в списъка със задачите ми. Ще съобщя незабавно за инцидента на дебелака, който седи по цял ден в колата си пред супермаркета. — Лена погледна отново към небето. Аз гледах нея.

— Дай им шанс. Не всички са лоши. Искам да кажа, сега са лоши. Но просто завиждат. Знаеш го, нали?

— Да бе, сигурно.

— Не, наистина, така е. — Хвърлих й поглед през високата трева. — Аз ти завиждам.

Тя разтърси глава.

— Тогава си луд. Няма за какво да ми завиждаш, освен ако не си падаш по това да обядваш всеки ден сам.

— Ти си живяла къде ли не!

Лена ме погледна с недоумение.

— Е, и? Ти вероятно си ходил на едно и също училище и си живял в една и съща къща цял живот.

— Да, и в това е проблемът.

— Повярвай ми, това не е проблем. Аз знам всичко за проблемите.

— Била си на различни места, видяла си толкова много неща. Бих убил за такъв живот.

— Да, и винаги съм била сама. Ти имаш най-добър приятел. Аз имам куче.

— Но ти не се страхуваш от нищо и никого. Правиш и казваш каквото искаш. Всички наоколо се страхуват да бъдат самите себе си.

Лена посочи черния лак на показалеца си.

— Понякога ми се иска да се държа като всички други, но не мога да променя това, което съм. Опитвала съм. Но никога не нося правилните дрехи и не казвам правилните думи, и някак всичко винаги се обърква. Просто искам да бъда себе си и все пак да имам приятели, които да забелязват дали съм дошла на училище, или ме няма.

— О, те забелязват. Поне днес със сигурност. — Тя почти се засмя на последната ми реплика. Почти.

— Исках да кажа, да забелязват по добрия начин.

Аз забелязвам.

Какво?

Дали си дошла на училище или не.

— Тогава предполагам, че си луд. — Но когато каза тези думи, звучеше така, сякаш се усмихваше.