Прелестни създания

Бутнах стола си назад и се затичах след нея. Знаех какво правя. Вземах страна. Щях да си създам много проблеми, различни от досегашните, но не ми пукаше. Не беше само Лена. Тя не беше първата. Цял живот ги бях гледал да правят все същото. С Алисън Бърч, когато екземата й се влоши толкова, че никой не искаше да седи до нея в стола на обед. И с бедния Скутър Ричман, защото беше най-ужасният тромбонист в историята на Симфоничния оркестър на гимназия „Джаксън“.

Макар самият аз никога да не бях писал с маркер „Загубеняк“ на нечие шкафче, бях стоял и гледал как другите го правят безброй пъти. И винаги съм се чувствал тъпо. Но не достатъчно, за да изляза от стаята.

Но все някой трябваше да направи нещо. Не може всички в училище да се отнасят по такъв начин с един човек и да го съсипват. Не може градът просто ей така да отписва едно семейство. Само дето тук явно могат и го правят от цяла вечност. Може би именно затова Макон Рейвънуд не е напускал къщата си още отпреди да съм бил роден.

Знаех отлично какво правех.

Не бива. Мислиш си, че трябва, но не е така.

Тя прозвуча отново в главата ми и това беше така естествено, сякаш винаги е била там.

Знаех как ще ме посрещнат на следващия ден в училище, но изобщо не ме интересуваше. Исках само да я намеря. В този момент не бях много сигурен за кого точно го правя — заради нея или заради мен самия. И в двата случая обаче нямах избор.

Стигнах до лабораторията по биология, останал почти без дъх. Линк само ме погледна и ми метна ключовете за колата, поклащайки недоволно глава, но без да попита нищо. Грабнах ги и продължих да тичам. Бях почти сигурен, че знам къде е. Ако бях прав, щеше да е там, където никой друг не би отишъл.

Щеше да се прибере у дома. Дори този дом да е място като Къщата на духовете, в което живее местният Бу Радли.

* * *

Имението „Рейвънуд“ се издигаше заплашително пред мен. Извисяваше се на хълма като призрак. Не казвам, че бях уплашен, защото това не беше точната дума за състоянието ми. Бях уплашен, когато полицията дойде у дома в нощта, в която почина мама. Бях уплашен, когато татко се скри за пръв път в кабинета си и осъзнах, че може никога да не излезе оттам. Бях уплашен, когато бях малък и Ама изпадаше в особените си настроения и когато разбрах, че малките фигурки, който прави, не са играчки.

Не се страхувах от „Рейвънуд“, дори да се окажеше, че имението е наистина така зловещо, както изглеждаше отстрани. Необяснимите загадки са част от атмосферата на Юга; всеки град си има своята къща с духове, а ако разпитате повечето хора, поне една трета от тях ще се закълнат, че са виждали призраци веднъж-дваж в живота си. Освен това живея с Ама, чиито религиозни убеждения включват боядисване на капаците на прозорците в онази смесица от синьо и зелено — като океана, известна тук в Юга като „призрачното синьо“, защото се смята, че гони злите духове. Ама, която прави амулети от торбички с конски косми и пръст. Така че нямам проблем със загадките и необяснимото. Но старият Рейвънуд… Това беше нещо съвсем друго.

Стигнах до портата и поставих колебливо ръка на изтърканото желязо. Вратата изскърца и се отвори. И не се случи нищо. Нямаше светкавици, нямаше взрив, нямаше бури. Не знам какво бях очаквал, но ако бях научил нещо за Лена досега, то беше да очаквам неочакваното и да действам предпазливо.

Ако преди месец някой ми беше казал, че ще мина през тази порта, ще се изкача по хълма и че въобще кракът ми ще стъпи на земята на „Рейвънуд“, щях да го обявя за луд. В град като Гатлин, където можеш почти безпогрешно да предвидиш какво ще се случи през следващите няколко години, това беше последното, което би ми хрумнало. Единствения път, когато бях идвал тук, успях да стигна не по-далеч от портата. Колкото повече приближавах до самото имение, толкова по-ясно виждах, че всичко тук се разпада. Голямата къща приличаше на обикновена южняшка плантация, отговаряща напълно на представите на хората от Севера след всички тези години, в които са гледали филми като „Отнесени от вихъра“.

Имението беше все така впечатляващо, поне по размер. Обградено от палми и кипариси, то изглеждаше като място, където хората седят отпред на верандата, пият ментов джулеп и играят карти по цял ден. Или поне щеше да изглежда така, ако не се разпадаше. И ако не беше „Рейвънуд“.

Беше построено в стил гръцки ренесанс, малко необичайно за Гатлин. Нашият град е пълен с къщи във федерален стил — така „Рейвънуд“ се открояваше още повечето15.