Прелестни създания

Огромни бели дорийски колони с лющеща се боя — белег за пълна липса на грижа за къщата от години — крепяха покрива, който се извисяваше прекалено остро на една страна и създаваше впечатлението, че сградата е наклонена като старица, страдаща от артрит. Покритата веранда беше разцепена от едната страна и почти отделена от къщата, заплашваща да се срути, ако някой стъпи малко по-тежко върху нея. Бръшлянът растеше толкова плътно по стените, че на места беше почти невъзможно да се видят прозорците отдолу. Сякаш самата земя се опитваше да погълне къщата и да я върне обратно в пръстта, върху която е била изградена.

Отпред стърчеше трегер — онази част от гредата, която можеше да се види над вратата на някои много стари сгради. Забелязах някакви знаци, издълбани по него. Символи. Приличаха на кръгове и полумесеци, може би бяха фазите на Луната. Пристъпих предпазливо напред по скърцащите стълби, за да ги погледна по-отблизо. Поназнайвам нещо за трегерите. Майка ми беше историк, специалист по Гражданската война, и по време на безбройните ни походи до всяко историческо място на ден път от Гатлин ми показваше постоянно особеностите на местните къщи. Тя ми беше казала, че такива трегери се срещат често в старите къщи и в замъците на Англия и Шотландия. Откъдето бяха дошли много от местните хора, преди да станат местни.

Никога преди обаче не бях виждал трегери с издълбани символи по тях. Те приличаха повече на йероглифи, обграждащи нещо като дума на език, който не можах да разпозная. Може би тя означаваше нещо важно за поколенията Рейвънуд, който бяха живели тук, преди това място да започне да се разпада.

Поех си дълбоко дъх и прескочих останалите стъпала по две наведнъж. Струваше ми се, че така намалявам наполовина шанса да пропадна на някое от тях. Протегнах се към медната халка, висяща от лъвска уста, която служеше като чукало на вратата, и почуках. После почуках отново и отново, и отново. Лена не си беше вкъщи. Значи все пак бях сбъркал.

Но после я чух, познатата мелодия. „Шестнайсет луни“. Лена беше някъде тук.

Натиснах патинираната желязна дръжка на вратата. Тя издаде звук като тежко стенание, а от другата страна на вратата се чу потракването на резето. Приготвих се за среща с Макон Рейвънуд, човека, когото май никой в града не беше виждал, поне доколкото аз знаех. Но вратата не се отвори.

Погледнах към трегера и нещо вътре в мен ми каза да опитам. В края на краищата, какво толкова можеше да се случи — вратата да не се отвори? Инстинктивно се протегнах и докоснах централния символ, намиращ се точно над главата ми. Полумесецът. Когато го натиснах, усетих как дървото поддава под пръста ми. Там имаше някакъв таен механизъм.

Вратата се плъзна съвсем леко, без да издаде и най-малък звук. Прекрачих прага. Вече нямаше връщане назад.

Светлината нахлуваше през прозорците и осветяваше вътрешността на къщата, което изглеждаше направо невъзможно, като се има предвид, че прозорците отвън бяха напълно покрити с бръшлянови листа и клони. И все пак вътре беше светло и ярко, а всичко беше напълно ново. Нямаше мебели от антични периоди, нито маслени картини на предците на стария Рейвънуд, нито семейни ценности отпреди Гражданската война. Мястото изглеждаше по-скоро като страница от каталог на модерна мебелна фирма. Претрупани с вещи дивани и столове и ефектни стъклени маси, малки масички за кафе, купчини книги и списания. Всичко беше много градско, съвсем ново. Почти очаквах да видя отвън паркирания камион за доставка.

— Лена?

Витата стълба изглеждаше като част от втория етаж, сякаш продължаваше да се извива още и още над горната площадка. Не можех да видя къде свършва.

— Мистър Рейвънуд? — Ехото от гласа ми отекваше във високия таван. Тук нямаше никой. Поне никой, който да прояви желание да говори с мен. Изведнъж чух зад себе си шум и подскочих, за малко да се препъна в някакъв велурен стол.

Беше смолисточерно куче, може би дори вълк. Очевидно някакъв ужасяващ домашен любимец, защото носеше широка кожена каишка с висяща сребърна луна, която подрънкваше, когато страшната твар се движеше. Взираше се в мен прекалено умно за животно, сякаш обмисляше следващия си ход. Имаше нещо особено в очите му. Бяха прекалено кръгли, гледаха прекалено човешки. Кучето вълк изръмжа към мен и оголи зъбите си. Ръмженето постепенно стана по-високо и по-рязко, по-скоро като вик. Направих това, което всеки би направил на мое място.

Избягах.

Спуснах се надолу по стълбите, преди още очите ми да привикнат към светлината. Продължих да тичам по чакълестата пътека, далеч от имението „Рейвънуд“, далеч от ужасяващия домашен любимец, странните символи и плъзгащата се врата, обратно към сигурната мъждива светлина на напълно реалния следобед. Пътеката се виеше и виеше, минаваше през запустели полета и неподдържани горички, през храсталаци и диви калини. Не ме интересуваше накъде води, стига да беше далече от Къщата на духовете.