Прелестни създания

Майката на Женевиев обичаше лимони. Затова когато баща й преди много години посети плантация в Джорджия, той й донесе оттам две лимонови дръвчета. Всички казваха, че няма да оцелеят, че студените зимни нощи на Южна Каролина ще ги убият. Но майката на Женевиев не ги слушаше. Тя посади дръвчетата точно пред памуковото поле и сама се грижеше за тях. През тези студени зимни нощи ги покриваше с вълнени одеяла и изстъргваше мръсотията по кората им, за да не загубят влажността си. И дърветата пораснаха. Развиха се толкова добре, че през годините бащата на Женевиев купи още двайсет и осем дръвчета. Други дами от града също помолиха съпрузите си за лимонови дръвчета и някои дори получиха по две-три. Но никоя от тях не успя да ги опази живи. Дърветата изглежда оцеляваха и разцъфтяваха единствено в „Грийнбриър“ под грижата на майка й. Нищо не можеше да убие тези дръвчета. До днес.

— Какво стана? — Почувствах, че Лена пусна ръката ми, и отворих очи. Тя трепереше. Погледнах надолу и отворих все още свитата си длан, за да видя какво бях вдигнал изпод камъка.

— Мисля, че има нещо общо с това. — В ръката си държах очукана стара брошка или камея, черна и овална, с женско лице, гравирано върху слонова кост и седеф. Изображението на лицето беше изключително детайлно. Отстрани забелязах някаква неравност. — Виж, май е медальон.

Натиснах грапавината и лицевата страна на брошката се отвори, за да разкрие малък надпис.

— Пише само „Грийнбриър“. И дата.

Лена се надигна, за да види по-добре.

— Какво е „Грийнбриър“?

— Мястото, където сме. Преди не се е намирало в „Рейвънуд“. То е част от „Грийнбриър“. Съседната плантация.

— А видението, огънят… И ти ли го видя?

Кимнах. Беше прекалено ужасно, за да говоря за него.

— Дай да видя медальона.

Подадох й го внимателно. Изглеждаше като предмет, преживял много — може би дори пожара от видението. Тя го завъртя в ръката си.

— „11.02.1865“. — Изпусна медальона на земята и побледня като мъртвец.

— Какво има?

Лена продължаваше да гледа към брошката в тревата.

— 11 февруари. Това е моята рождена дата.

— Е, и? Обикновено съвпадение. Или ако искаш, подранил подарък за рождения ти ден.

— В моя живот няма съвпадения.

Вдигнах медальона и го обърнах. На гърба му имаше гравирани инициали.

— „ИГУ и ЖКД“. Медальонът сигурно е бил на някой от тях. — Замислих се за миг. — Това е странно. Моите инициали са ИЛУ.

— Моят рожден ден, почти твоите инициали. Не смяташ ли, че е малко повече от необичайно?

Може би беше права. И все пак…

— Трябва да го направим отново, за да разберем. — Беше като сърбеж по тялото, който просто трябваше да почешеш.

— Не знам. Може да е опасно. Наистина се чувствах така, все едно бях там. Очите ми още парят от пушека. — Беше права. Не бяхме напускали градината, но и аз почувствах, че бях попаднал там, в средата на пожара. Усещах пушека в дробовете си, но дори това нямаше значение в момента за мен. Исках да разбера. Трябваше да разбера.

Продължавах да държа медальона в ръката си.

— Хайде де, мислех, че си по-смела. — Предизвиквах я. Тя отвори широко очи, но протегна ръка напред. Пръстите й се допряха до моите и усетих как топлината от нейната ръка премина в моята. Побиха ме тръпки и косъмчетата по кожата ми настръхнаха, сякаш по тялото ми протече силен ток. Не знаех как да опиша състоянието си по друг начин.

Затворих очи и зачаках. Нищо. Отворих очи.

— Може би просто сме си въобразили. А може и да са му свършили батериите.

Лена ме погледна укорително, все едно бях Ърл Пети в час по алгебра, който се държи идиотски както обикновено.

— Може би не можеш да казваш на нещо такова кога и какво да прави. — Изправи се и се изтупа от тревата и пръстта. — Трябва да вървя.

Спря за миг и погледна надолу към мен.

— Знаеш ли, не си такъв, какъвто очаквах. — Обърна се и тръгна между лимоновите дръвчета към другия край на градината.

— Чакай! — провикнах се след нея, но тя продължи да върви. Опитах се да я настигна и се запрепъвах из корените на дърветата и храсталаците.

Когато стигна до последното лимоново дръвче, Лена спря.

— Недей.

— Какво „недей“?

Тя не поглеждаше към мен.

— Остави ме, докато всичко все още е под контрол.