Прелестни създания

— И аз им казвам: „Не, моето момче не би си тръгнало от училище без разрешение и не би пропуснало тренировка. Сигурно има някаква грешка. Някое друго момче е пренебрегнало учителите си и е направило за смях семейството си. Не може да е момчето, което съм отгледала, момчето, което живее в тази къща“. — Пресният лук полетя по плота.

Бях извършил най-голямото възможно престъпление — бях я посрамил. И дори още по-лошо — бях я посрамил в очите на мисис Линкълн и жените от ДАР, нейните заклети врагове.

— Имаш ли да кажеш нещо в своя защита? Защо си избягал от училище, гонен сякаш от Дявола? И не искам да чувам, че е било заради момиче.

Поех си дълбоко дъх. Какво можех да кажа? Сънувам тайнствено момиче от месеци, то дойде в града и се оказа, че е племенницата на стария Рейвънуд? А и да не забравяме, че освен ужасяващите сънища за това момиче, имам и видения за някаква друга жена, която със сигурност не познавам, защото е живяла по време на Гражданската война?

Да бе, това щеше да разреши проблемите ми. След около милиарди години. Приблизително когато Слънцето избухне и цялата ни Слънчева система умре.

— Не е каквото си мислиш. Децата в класа се държаха ужасно с Лена, подиграваха й се заради чичо й, говореха, че той разкарва мъртви тела в катафалката си. Тя се разстрои много и побягна от стаята.

— Чакам да стигнеш до онази част, в която това има нещо общо с теб.

— Не си ли ми казвала ти самата винаги „да вървя по стъпките на нашия Господ Бог“? Не мислиш ли, че Той би искал да се застъпя за някой, който е в беда? — Е, май прекалих. Виждах го в очите й.

— Не смей да използваш Неговите думи, за да се оправдаваш, че си нарушил правилата в училище, или — кълна се! — ще отида в градината, ще си направя здрава пръчка и ще дам един хубав урок на задните ти части! И не ме интересува, че си с две глави по-голям от мен. Разбра ли ме? — Ама никога през живота ми не ме е удряла, въпреки че няколко пъти ме е гонила с пръчка, за да схвана идеята. Сега обаче за пръв път май щеше да превърне думите си в дела.

Положението бързо стана от лошо направо ужасно. Трябваше да й отвлека вниманието. Медальонът все още беше в задния ми джоб и имах чувството, че направо ще прогори дупка в него. Ама обича мистерии. На четири години ме научи да чета с помощта на криминални романи и кръстословици. Бях единственият в детската градина, който можеше да прочете думи като „изпитване“ на дъската в класната стая, защото приличаше много на „разпит“. Медальонът беше мистерия, щеше да свърши работа. Трябваше само да пропусна частта с докосването и видението от войната.

— Права си, Ама. Съжалявам. Не биваше да напускам училище. Но просто исках да се уверя, че Лена е добре. В класната стая се счупи прозорец точно зад нея и тя кървеше. Отидох до тях, за да видя дали всичко е наред с нея.

— Бил си в онази къща?

— Да, но не влязох, Лена беше навън. Чичо й май не обича посетители.

— Не ми говори за Макон Рейвънуд, като че ли имаш да ми казваш нещо, което вече не знам за него. — Погледът. — Т.Ъ.П.О.У.М.И.Е.

— Какво?

— В главата ти няма капка здрав разум, Итън Уейт.

Извадих медальона от джоба си и се приближих до готварската печка, където тя още стоеше.

— Бяхме отвън, зад къщата, и намерихме нещо — казах аз и отворих ръката си така, че да може да го види. — Вътре има надпис.

Изражението на лицето на Ама ме накара да застина на място. Все едно бе видяла призрак.

— Ама, добре ли си? — Протегнах се, за да я хвана за лакътя, защото ми се струваше, че може да припадне. Преди да успея да я докосна обаче, тя отблъсна ръката ми — сякаш допирът ми щеше да я изгори като нагорещения котлон на печката.

— Къде го намери? — Гласът й се беше превърнал в шепот.

— Казах ти, заровен в пръстта, в „Рейвънуд“.

— Не може да е бил в плантацията „Рейвънуд“.

— За какво говориш? Знаеш ли на кого е принадлежал?

— Стой където си. Не мърдай — нареди ми тя и излезе тичешком от кухнята.

Не обърнах внимание на думите й и я последвах в нейната стая. Тя винаги ми е приличала повече на аптека, отколкото на спалня — с ниското бяло единично легло, забутано под множеството лавици. На лавиците имаше грижливо подредени вестници — Ама никога не изхвърляше решена кръстословица — и стъкленици, пълни с различни съставки, от които правеше своите амулети. Някои бяха добре изпитани, познати стари средства: сол, цветни камъчета, билки. Имаше и малко по-необичайни колекции като една стъкленица с корени и друга с изоставени птичи гнезда. На най-горната лавица бяха сложени бутилки с обикновена пръст. Поведението на Ама определено беше странно. Дори и за нея.

— Ама, какво пра…

— Нали ти казах да стоиш в кухнята! Не смей да носиш това нещо тук! — изкрещя тя, когато пристъпих към нея.

— Защо си толкова разстроена? — Ама пъхна някакви неща, които не успях да видя добре, в джобовете на престилката си и излезе на бегом от стаята си. Последвах я в кухнята. — Ама, какво става?

— Вземи това. — Подаде ми носна кърпичка, която изглеждаше доста стара, като внимаваше ръката й да не се докосва до моята. — Увий го в нея. Веднага! Побързай!