Прелестни създания

— Не разбирам за какво говориш. Сериозно. А се опитвам, повярвай ми.

— Забрави.

— Смяташ, че си единственият човек на света със сложен характер и проблеми в живота?

— О, не. Но съм малко по-специална. — Отново се обърна. Поколебах се, но поставих ръка на рамото й. Беше топло от лъчите на залязващото слънце. Усещах костите й под ризата. В този момент тя ми се стори така крехка, каквато беше в сънищата ми. Беше странно, защото когато застанеше срещу мен, можех да мисля само за това колко силна изглежда. Може би имаше нещо общо с очите й.

Останахме така за миг, докато най-накрая тя се предаде и се обърна към мен. Опитах отново.

— Виж. Тук става нещо. Сънищата, песента, ароматът, а сега и медальонът. Като че ли е предопределено да бъдем приятели.

— Аромат ли каза? — Лена ме погледна с ужас. — В същото изречение с „приятели“?

— Технически погледнато, е различно изречение.

Тя хвърли поглед към ръката ми и аз бързо я свалих от рамото й. Но не можех да я пусна да си отиде. Погледнах я право в очите, наистина я погледнах, може би за пръв път, откакто се познавахме. Зелената бездна изглеждаше толкова дълбока, толкова далечна, та се уплаших, че никога няма да я достигна, дори да имам цял живот пред себе си. Замислих се как ли би звучала в този случай теорията на Ама за „очите са прозорец на душата“.

Прекалено е късно, Лена. Ти вече си ми приятел.

Не може да бъде.

Заедно сме във всичко това.

Моля те. Трябва да ми повярваш. Не сме.

Тя погледна встрани и сведе глава към лимоновото дръвче. Изглеждаше нещастна.

— Знам, че не си като тях. Но има неща, неща за мен, които не можеш да разбереш. Не знам защо сме свързани по този начин. Не знам защо сънуваме еднакви сънища, не повече от теб.

— Но аз трябва да разбера какво става…

— След пет месеца ще навърша шестнайсет. — Протегна към мен ръката си, където както обикновено беше изписано число. 151. — Остават сто петдесет и един дни. — Нейният рожден ден. Променящите се числа. Тя броеше дните до рождения си ден. — Не знаеш какво означава това, Итън. Не знаеш нищо. След този ден може би няма да съм тук.

— Но сега си.

Лена гледаше с празен поглед покрай мен към „Рейвънуд“. Когато проговори, сякаш все още не ме виждаше.

— Харесваш ли онзи писател, Буковски?

— Да — отговорих леко смутено.

„Не се опитвай“.

— Не разбирам.

— Това е написано на гроба му. — Само след миг се скри зад каменната стена. Пет месеца. Нямах представа за какво говореше, но разпознах чувството в стомаха си.

Паника.

Докато мина и аз през вратата в стената, Лена вече беше изчезнала, сякаш никога не бе идвала тук. След себе си остави само лекото носещо се из въздуха ухание на лимони и розмарин. Естествено, колкото повече тя се опитваше да избяга от мен, толкова по-твърдо бях решен да я настигна.

Не се опитвай. Бях почти убеден, че на моя гроб щеше да пише нещо различно.

12.IX Сестрите

Когато се прибрах, масата още не беше раздигната — за мое щастие — защото Ама би ме убила, ако пропусна вечерята. Не бях си дал сметка обаче за телефонната кампания, която е била подета в мига, в който напуснах часа по английски език. Сигурно половината град беше звъннал на Ама да я информира за постъпката ми.

— Итън Уейт? Ти ли си? Защото ако си ти, яко си загазил.

Чух познатия трясък. Нещата бяха по-зле, отколкото си мислех. Шмугнах се бързо през входната врата и влязох с наведена глава в кухнята. Ама стоеше в ъгъла, облечена с работническата си дочена престилка, която има четиринайсет джоба за пирони и може да побере поне четири големи инструмента. Държеше в ръка китайския си сатър, кухненският плот беше отрупан с моркови, зеле и други зеленчуци, които не можах да позная. За пролетните ролца е нужно много повече кълцане, отколкото за всяка друга рецепта от синята пластмасова кутия на Ама. Щом прави пролетни ролца, това означава само едно и то няма нищо общо с факта, че харесва китайската кухня.

Опитах се да измисля приемливо обяснение, но нищо не ми хрумваше.

— Треньорът ми се обади този следобед, и мисис Инглиш, и директорът Харпър, и майката на Линк, и половината дами от ДАР. А ти знаеш как мразя да говоря с тези жени. По-проклети и по-зли са от самия дявол.

Гатлин е пълен с разни женски организации, но ДАР е тяхната обща майка. Верни на името си, Дъщерите на Американската революция изискват да докажеш, че си родственик на някой истински патриот от революцията, за да те приемат за свой член. Да бъдеш член на това елитно общество дава някои привилегии — като да нареждаш на съседите от своята улица в какъв цвят да боядисат къщите си и принципно да командориш, досаждаш и критикуваш всички в града. Освен ако не си Ама. Така стоят нещата.

— Всички ми казаха едно и също. Че си избягал от училище по средата на часа, хуквайки след онова момиче Дюшан. — Поредният морков стана на кръгчета върху дъската за рязане.

— Знам, Ама, но…

Зелката беше разсечена наполовина.