Прелестни създания

Нещата излизаха извън контрол. Ама се беше побъркала напълно.

— Ама…

— Прави каквото ти казвам, Итън. — Никога не ме беше наричала така, по първо име, без да каже и последното.

След като увих медальона в кърпичката, тя като че ли се успокои малко. Порови в най-долния джоб на престилката си и извади оттам малка кожена торбичка и шишенце с някакъв прах. От живота си с нея знаех достатъчно, за да мога да разпозная кога е дошъл моментът за правенето на амулети. Ръката й потрепна леко, докато сипваше от тъмния прах в кожената кесийка.

— Здраво ли го завърза?

— Аха — отвърнах аз и се сепнах, очаквайки да ме поправи, че се изразявам като уличник, както обичаше да казва. Този път обаче Ама не обърна никакво внимание на неправилния ми говор.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Добре, сега го сложи вътре. — Кожената кесийка беше топла и мека в ръката ми. — Хайде.

Пуснах загадъчния медальон в торбичката.

— Завържи това около него — заповяда Ама и ми подаде обикновена на пръв поглед връв, но аз знаех, че нищо, което тя използва за амулетите си, не е обикновено, нито само такова, каквото изглежда. — Сега, отнеси го отново там, където си го намерил, и го зарови в земята. Тръгвай веднага.

— Ама, какво става тук?

Тя приближи към мен, хвана ръката ми и нежно отметна няколко непослушни кичура коса от челото ми. За пръв път, откакто донесох медальона вкъщи, ме погледна в очите. Стояхме така около минута, може би най-дългата в живота ми. Изражението на лицето й ми беше непознато. Изглеждаше… несигурна.

— Още не си готов — прошепна тя и пусна ръката ми.

— Не съм готов за какво?

— Направи каквото ти казах. Отнеси торбичката там, където си намерил това нещо, и я зарови. После се прибери веднага вкъщи. Не искам повече да се забъркваш с онова момиче, чуваш ли?

Беше казала всичко, което искаше, може би дори и повече. Но нямаше как да знам, защото ако има нещо, в което Ама е по-добра от гледането на карти и решаването на кръстословици, то това е да пази тайни.

* * *

— Итън Уейт, буден ли си?

Колко ли е часът? Девет и трийсет. Събота. Трябваше отдавна да съм станал, но бях изтощен. Предишната вечер се мотах два часа из околността, така че Ама да повярва, че съм отишъл до „Грийнбриър“ и съм заровил отново медальона.

Изпълзях от леглото и се залутах из стаята, препъвайки се в празна стара кутия от бисквити „Орео“. В стаята ми винаги цари пълен хаос и по пода са разпръснати толкова много неща, че баща ми често казва, че всички тези картонени кутии и други боклуци са си покана за пожар и някой ден ще подпаля цялата къща. Не че той осъзнава какво се случва в тази къща в действителност. Освен картата на света по стените и по тавана са залепени множество плакати на местата, които се надявам да видя някой ден: Атина, Барселона, Москва, дори Аляска. По протежение на цялата стая са поставени на купчини кутии от обувки, като някои стигат до метър — метър и двайсет височина. Въпреки че купчините изглеждат натрупани безразборно, мога да ви кажа къде точно се намира всяка кутия — от бялата на „Адидас“ с колекцията ми запалки от пироманската ми фаза от осми клас до зелената на „Ню Баланс“ с гилзата и разкъсаното парче от знаме, които намерих във Форт Съмтър16, когато придружавах мама на една от нейните обиколки.

Знаех точно къде е и жълтата кутия от „Найки“, в която бях скрил медальона, ужасил толкова много Ама. Отворих кутията и взех в ръка меката кожена кесийка. Вчера вечерта ми се стори добра идея да го скрия тук, но сега го прибрах отново в джоба си, за всеки случай.

Ама отново се провикна от долния етаж:

— Слизай веднага долу или ще закъснееш!

— Идвам след минутка!

Всяка събота прекарвах поне половин ден с трите най-възрастни жени в Гатлин, моите пралели Мърси, Прудънс и Грейс17.

Всички в града ги наричат просто Сестрите, като че ли са едно същество, и в известен смисъл те наистина са един общ организъм. Всяка от тях е на поне сто години и дори те самите не си спомняха коя е най-старата. И трите се бяха омъжвали безброй пъти, но надживяха съпрузите си и накрая се бяха събрали да живеят заедно в къщата на леля Грейс. Възрастта им наистина беше внушителна, но лудостта им многократно я надвишаваше.

Когато станах на дванайсет години, мама започна да ме оставя при тях всяка събота, за да им помагам, и традицията се спазваше и досега. Най-лошо е, когато трябваше да ги придружавам до църквата. Сестрите са предани баптистки и посещаваха църквата си и в събота, и в неделя, а и в повечето други дни.

Но в онзи ден беше различно. Станах от леглото и минах през банята, преди да се наложи Ама да ми извика за трети път. Нямах търпение да отида при пралелите си. Сестрите знаеха почти всичко за всеки, живял някога в Гатлин. Така и би трябвало да бъде, защото в един или друг момент от живота си чрез браковете си се бяха оказали роднини на поне половината град. След видението беше ясно, че „Ж“-то в инициалите е за Женевиев. И ако има някой, който да знае какво означават останалите букви, това трябваше да са трите най-стари жени в Гатлин.