Прелестни създания

Никога не успях да разбера какво прави някой като Мариан в град като Гатлин. „Само защото живееш по средата на нищото, казваше тя, похапвайки сандвич с риба тон заедно с мама, не означава, че не можеш да знаеш къде точно живееш.“ Нямах представа за какво говореше. Може би затова Мариан се разбираше толкова добре с мама.

През повечето време по същия начин не разбирах за какво говореше и майка ми. Както казах, тя беше най-големият мозък в този град или просто най-ярката личност.

Когато влязохме в празната библиотека, Мариан се луташе между рафтовете и се вайкаше като някакъв луд персонаж от древногръцките трагедии, които тя имаше склонност да рецитира. Тъй като библиотеката беше в общи линии призрачно място, посещавано от време на време само от дамите от ДАР, които искаха да проверят нещо в генеалогичните си списъци, Мариан беше истинската владетелка на това място и можеше да прави каквото си поиска.

— Моя родна сестро, знаеш ли беда…

Последвах гласа й, носещ се някъде иззад лавиците с книги.

— … родена от делата бащини?

Завих зад ъгъла, където беше подредена художествената литература. Ето я, полюляваше се, държеше купчина книги в ръце с поглед, впит право в мен.

— Ала какво, говори се, навред в града днес вождът повелява с нова заповед?

Лена застана до мен.

— Не си ли чула за беда…

Мариан местеше очите си от мен към Лена и обратното, поглеждайки над квадратните си очила с червени рамки.

— … подготвяна за близък нам човек34…

Стоеше пред нас, но сякаш не беше тук. Познавах този поглед много добре и знаех, че макар да има цитат за всеки случай, като че ли не ги подбираше много на място. Какви беди заплашваха мен или близки мои хора? Ако този приятел беше Лена, не бях сигурен, че исках да разбера.

Чета много, но не и гръцките трагедии.

— „Едип“?

Прегърнах Мариан заедно с купчината книги, които все още държеше в ръце. Тя се притисна толкова силно до мен, че за малко почти спрях да дишам, защото огромната биография на генерал Шърман се забиваше в ребрата ми.

— „Антигона“ — обади се Лена зад гърба ми.

Фукла.

— Много добре — кимна Мариан доволно.

Направих гримаса на Лена, която сви рамене.

— Обучението вкъщи си казва думата.

— Винаги е изключително удоволствие да срещнеш млад човек, който познава „Антигона“.

— Всичко, което помня, е, че тя просто е искала да погребе своите мъртъвци.

Мариан се усмихна и на двама ни. Прехвърли половината от книгите си в ръцете ми, а другата половина — в ръцете на Лена. Когато се усмихваше, изглеждаше като жена, която можеш да видиш на корицата на списанията. Имаше бели зъби и нежна кафява кожа и приличаше повече на модел, отколкото на библиотекарка. Притежаваше този красив и екзотичен външен вид, толкова много кръвни линии, преплетени заедно, че самата тя изглеждаше като жива история на Юга — хора от Западните Индий, Карибските острови, Англия, Шотландия, дори Америка, и всичко смесено по такъв начин, че щеше да бъде нужна цяла гора от фамилни дървета, за да съставим карта на родословието й.

Макар че се намирахме на юг от Някъде и на север от Никъде, както често казваше Ама, Мариан Ашкрофт беше облечена така, сякаш щеше да води лекции в университета „Дюк“. Всичките й дрехи, всичките й бижута, аксесоарите, ярките й шалове очевидно бяха купувани някъде другаде и допълваха по съвършен начин небрежната и готина къса прическа.

Мариан принадлежеше на окръг Гатлин толкова, колкото и Лена, и все пак тя беше тук толкова дълго, колкото и мама. А сега даже и малко повече.

— Много ми липсваше, Итън. А ти, ти сигурно си племенницата на Макон, Лена. Прословутото ново момиче в града. Момичето с прозореца. О, да, чух за това. Дамите, сещаш се, коментират…

Последвахме Мариан обратно в предната част на стаята, до бюрото й, и сложихме книгите на количката, с която тя обикновено ги разнасяше из библиотеката.

— Не вярвайте на всичко, което чувате, д-р Ашкрофт.

— Моля те, наричай ме Мариан.

За малко да изпусна една книга. С изключение на моето семейство, Мариан беше д-р Ашкрофт за почти целия град. На Лена й беше предложен достъп до най-вътрешния кръг, а нямах представа защо.

— Мариан. — Лена се ухили. Освен с мен и с Линк, това беше първата й среща с прочутото южняшко гостоприемство, и то предложено от друг външен за общността човек.

— Искам само да знам, когато счупи прозореца с дръжката на вещерската си метла, дали бутна навън бъдещото поколение на ДАР? — Мариан започна да смъква транспарантите на прозорците и ни махна с ръка да й помогнем.

— Разбира се, че не. Ако го бях направила, щях ли да имам тази прекрасна безплатна реклама?

Мариан отметна глава назад и се разсмя, а после постави ръка върху рамото на Лена.

— Имаш добро чувство за хумор, Лена. Ще ти бъде нужно, за да оцелееш тук.

Лена въздъхна.

— Чух вече доста шеги. Повечето на мой гръб.

— Е, да, но… „Творенията на разума са по-силни от творенията на силата.“

— Това Шекспир ли е? — Имах чувството, че малко изоставам от разговора им.