Прелестни създания

— Били са безкрайно влюбени един в друг, но и прекалено различни. — Погледът й бягаше по редовете. — „Различни видове“, така е казвал той. Семейството й се опитвало да ги държи разделени, а той бил привикан в армията, въпреки че не искал да воюва. Все пак се записал, защото се надявал, че като се бие за Юга, ще спечели одобрението на роднините й.

Мариан затвори очи и започна да цитира по памет:

„Все едно ми е дали ще бъда човек или маймуна, защото всичко скъпо за мен се намира в «Грийнбриър». Макар да съм обикновен смъртен, сърцето ми се пръска от болка при мисълта, че ще прекарам живота си без теб, Женевиев.“

Приличаше на поезия, на нещо, което Лена би могла да напише.

Мариан отвори отново очите си.

— Сякаш е Атлас, който носи целия товар на света на раменете си.

— Звучи толкова тъжно — каза Лена, гледайки към мен.

— Били са влюбени. Имало е война. Не ми е приятно да ви го казвам, но краят е лош. Или поне така изглежда. — Мариан доизпи чая си.

— Ами медальона? — посочих към снимката, почти страхувайки се да задам въпроса.

— Вероятно Итън го е дал на Женевиев като знак за тайния им годеж. Не знаем какво точно се е случило с него. Никой не го е виждал след нощта, в която Итън е загинал. Бащата на Женевиев я принудил да се омъжи за друг, но според легендата тя запазила медальона и била погребана с него. Твърди се, че е бил много мощен талисман, символ на раздялата, на разбитите им сърца.

Потреперих. Могъщият талисман не беше погребан с Женевиев, беше в джоба ми и според Макон и Ама притежаваше мрачна сила. Усещах го как пулсира, сякаш беше хвърлен в горяща жарава.

Итън, недей.

Трябва. Тя може да ни помогне. Майка ми щеше да ни помогне.

Пъхнах едната си ръка в джоба и напипах очуканата камея на завития в кърпичката медальон, а с другата докоснах ръката на Мариан, надявайки се този път талисманът да проработи. Чашата й се разби в пода. Стаята започна да се върти.

— Итън! — изкрещя Мариан.

Лена хвана ръката й. Светлината в стаята се превърна изведнъж в мрак.

— Не се страхувай. Ще бъдем с теб през цялото време. — Гласът на Лена се носеше някъде отдалече. Чувах изстрели.

В библиотеката заваля и…

Дъждът се лееше върху тях. Вятърът духаше все по-силно и започваше да разпръсва пламъците, въпреки че вече беше прекалено късно.

Женевиев се взираше в това, което беше останало от голямата къща. Днес беше загубила всичко. Майка си. Еванджелин. Не можеше да загуби и Итън.

Айви тичаше през калта към нея, носейки в повдигнатата си като престилка пола нещата, които Женевиев беше поискала от нея.

— Закъснях, Божичко, закъснях — извика тя. Огледа се нервно наоколо. — Хайде, мис Женевиев, нищо повече не можем да направим.

Но тя грешеше. Имаше още едно нещо.

— Още не е късно, още не е прекалено късно. — Женевиев не спираше да повтаря тези думи.

— Говориш несвързано, дете.

Женевиев я погледна с отчаяние.

— Имам нужда от книгата.

Айви отстъпи назад, поклащайки глава.

— Не. Не бива да се забъркваш с тази книга. Не знаеш какво правиш.

Женевиев сграбчи старата жена за раменете.

— Айви, това е единственият начин. Трябва да ми я дадеш.

— Не знаеш какво искаш от мен. Не знаеш нищо за тази книга…

— Дай ми я или сама ще я намеря!

Зад тях все още се издигаше на талази черен дим, огънят продължаваше да гори и да поглъща това, което беше останало от къщата.