Прелестни създания

Отидох до по-далечния ъгъл на стаята, където имаше една самотна маса, покрита със слоеве прах и тук-там някоя паяжина. Върху нея все още лежеше отворен стар устав на Историческото общество със заградени имена, а между страниците му беше пъхнат молив. Върху карта на съвременния Гатлин беше наложена втора, нарисувана върху прозрачна хартия, сякаш някой се беше опитал мислено да „изрови“ стария град изпод новия. А върху всичко това имаше снимка на картината от вестибюла в „Рейвънуд“.

Жената с медальона.

Женевиев. Сигурно е Женевиев. Трябва да й кажем, Лена. Ще я питам.

Не можем. Не можем да вярваме на никого. Не знаем дори защо получаваме тези видения.

Лена. Довери ми се.

— Какви са всички тези неща, лельо Мариан?

Тя погледна към мен и лицето й за миг помръкна.

— Това е последният ни проект с майка ти.

Защо майка ми има снимка на картината от „Рейвънуд“?

Не знам.

Лена се приближи до масата и вдигна снимката в ръка.

— Мариан, за какво ви е трябвала снимката на тази картина?

Мариан връчи на всеки от нас чаша чай с чинийка. Това беше още една от особеностите на Гатлин — винаги поднасяме чашите с чинийки, независимо от ситуацията и обстановката.

— Сигурно познаваш картината, Лена. Принадлежи на чичо ти Макон. Всъщност той сам ми изпрати снимката.

— А коя е жената?

— Женевиев Дюшан. Предполагах, че знаеш.

— Не, не знаех.

— Чичо ти не ти ли е разказвал за историята на рода ви?

— Не говорим много за мъртвите си роднини. Никой дори не споменава родителите ми например.

Мариан отиде до едно от металните чекмеджета, дръпна го и започна да търси нещо.

— Женевиев Дюшан е твоя прапрапрапрапрабаба. Била е много интересна личност. С Лила проследихме цялото родословие на фамилията Дюшан във връзка с проект, по който ни помагаше чичо ти Макон точно преди… — Сведе поглед надолу. — До миналата година.

Майка ми е познавала Макон Рейвънуд? Спомням си, той каза, че познава само работата й, не нея лично.

— Човек наистина трябва да познава семейството си, произхода си. — Мариан разгърна няколко страници пергаментова хартия. Фамилното дърво на Дюшан, редом до това на Макон.

Посочих й първата страница.

— Виж, това е странно. Всички жени в твоето семейство носят името Дюшан, дори тези, които са омъжени.

— Това е традиция в семейството ми. Жените запазват фамилното си име, дори след като се омъжат. Винаги е било така.

Мариан обърна страницата и погледна Лена.

— Често срещана практика във фамилии, където жените играят важна роля и имат голямо влияние и сила.

Исках да сменя темата на разговора. Не ми се щеше с Мариан да дълбаем прекалено много в темата за силните жени в семейството на Лена, особено като се имаше предвид, че Лена е една от тях.

— Защо с мама сте изследвали фамилното дърво на Дюшан? Какъв е бил този проект?

Мариан разбърка чая си.

— Захар?

Тя извърна поглед, докато сипвах захар в чашата си.

— Всъщност се интересувахме от този медальон. — Посочи към друга снимка на Женевиев. На нея жената носеше медальона. — И по-скоро, от една история, свързана с него. Любовна история. — Усмихна се натъжено. — Майка ти беше голяма романтичка, Итън.

С Лена се спогледахме. И двамата знаехме какво щеше да ни каже Мариан.

— Ще ви бъде интересно, защото в тази любовна история участват и родът Уейт, и родът Дюшан. Войник от Конфедерацията и красивата господарка на „Грийнбриър“.

Виденията от медальона. Подпалването на „Грийнбриър“. Последната книга на мама е щяла да бъде за всичко, което виждахме да се случва между Женевиев и Итън, прапрапрапрапрабабата на Лена и моя прапрапрапрачичо.

Майка ми е работела по тази книга, когато е умряла. Зави ми се свят. Гатлин беше такова място. Тук нищо не се случваше само веднъж. Лена изглеждаше бледа. Наведе се напред и докосна ръката ми, която още беше подпряна на прашната маса. Незабавно почувствах познатото протичане на ток помежду ни.

— Ето. Това е писмото, което постави началото на проекта ни. — Мариан сложи два пергаментови листа на съседната дъбова маса. Тайно в себе си се радвах, че не е променила нищо върху масата на мама. Струваше ми се по-подходящо отдаване на почит към нея, отколкото карамфилите на гроба й. Дори дамите от ДАР дойдоха на погребението й и хвърляха тези карамфили като луди, въпреки че на мама това нямаше да й хареса. Целият град, баптистите, методистите, дори онези от Петдесятната църква, се събираше накуп, когато ставаше дума за смърт, раждане или сватба. — Може да го прочетете, само не го докосвайте. Това е едно от най-старите неща в Гатлин.

Лена се наведе над писмото, придържайки с ръка къдриците си, за да не закачат древния пергамент.