Прелестни създания

— Близо си, сър Франсис Бейкън. Ако си привърженик на теорията, че всъщност той е авторът на пиесите на Шекспир, позна от първия път.

— Предавам се.

Мариан разроши косата ми.

— Пораснал си поне с трийсет сантиметра, Итън Уейт. С какво те храни Ама напоследък? Пай за закуска, обяд и вечеря? Имам чувството, че не съм те виждала от сто години.

Погледнах я.

— Знам, съжалявам. Просто някак нямах настроение за… четене.

Тя знаеше, че лъжа, но разбра какво искам да кажа. Отиде до вратата и обърна табелката „Отворено“ на „Затворено“. Сложи резето на вратата с рязко движение и то изтрака шумно. Това ми напомни за какво бяхме дошли.

— Мислех, че библиотеката работи до девет? — Ако не беше така, поне щях да имам извинение да се измъквам вечер с Лена.

— Не и днес. Главната библиотекарка току-що обяви санитарна вечер в Окръжната библиотека на Гатлин. Тя е доста спонтанна личност. — Мариан ми намигна. — За библиотекарка.

— Благодаря ти, лельо Мариан.

— Знам, че не би дошъл тук без причина, макар да подозирам, че племенницата на Макон Рейвънуд сама по себе си е достатъчно основание. Така че защо не отидем в задната стаичка, да си направим чай и да ми разкажете какво ви води насам?

— Всъщност имаме един въпрос. — Почувствах как медальонът натежава в джоба ми, където стоеше, все още увит в кърпичката на Сула Пророчицата.

— „Въпросът е всичко. Знанието е нещо. Отговорът — нищо.“

— Омир?

— Еврипид. По-добре се стегни, Итън Уейт, защото ще ми се наложи да посетя някое от събранията на училищния комитет.

— Но ти току-що каза, че отговорите са нищо.

Тя отвори вратата, на която имаше табела „Личен архив“.

— Така ли казах?

Също като Ама, Мариан като че ли винаги имаше отговор на това, което я питах. Като всяка добра библиотекарка.

Като мама.

Никога не бях влизал в архива на Мариан, в задната стаичка. Като се замисля, не познавах някого, който да е стъпвал там, с изключение на майка ми. Това беше тяхното местенце, там пишеха, правеха проучванията си и кой знае какво още. Дори на баща ми не му беше позволено да влиза вътре. Спомням си как веднъж Мариан го спря на вратата, когато мама беше вътре и работеше по някакъв документ.

— Лично пространство означава именно това, лично.

— Това е библиотека, Мариан. Библиотеките са създадени, за да правят знанието достъпно за всички.

— Тук библиотеките са създадени, за да има къде да се събират Анонимните алкохолици, когато ги изритат от Баптистката църква.

— Мариан, не се дръж нелепо. Това е просто архив.

— Опитай се да не мислиш за мен като за библиотекарка. Представи си ме като луд учен — това е моята тайна лаборатория.

— Ти си луда. Вие двете просто зяпате някакви разпадащи се стари хартии.

— „Ако разкриеш тайните си на вятъра, не го обвинявай, че ги е разкрил на дърветата.“

— Хал ил Джубран. — Татко не й отстъпваше.

— „Трима могат да пазят тайна само ако двама от тях са мъртви.“

— Бенджамин Франклин.

В крайна сметка баща ми се отказа от опитите си да проникне вътре. Прибрахме се вкъщи, ядохме шоколадов сладолед с ядки и оттогава винаги мислех за Мариан и мама като за природни стихии, които не могат да бъдат спрени от нищо. Две луди жени учени, както беше казала Мариан, свързани една с друга, в своята тайна лаборатория. Те издаваха книга след книга, дори веднъж влязоха в краткия списък за наградата „Гласът на Юга“, която е южняшкият еквивалент на „Пулицър“. Баща ми страшно се гордееше с мама, всъщност и с двете, макар понякога с него да се чувствахме като техен багаж. „Неспокоен ум“, така я описваше често той, особено когато тя беше по средата на някой проект. В тези случаи сякаш потъваше в свой свят, далече от нас, и все пак именно тогава той като че ли я обичаше най-много.

И ето ме сега в личния архив без баща ми и без майка ми, дори без шоколадов сладолед с ядки. Нещата около мен се развиваха доста бързо, особено за град, в който никога нищо не се променяше.

Стаята беше облицована с дървена ламперия и мрачна — най-изолираната, тиха стая без прозорци в третата най-стара сграда в Гатлин.

В центъра й имаше четири продълговати дъбови маси, подредени успоредно една на друга. Всеки сантиметър от стените беше покрит с книги. „Артилерия и укрепления през Гражданската война“. „Царят Памук: бялото злато на Юга“. В метални чекмеджета лежаха стотици ръкописи, а претъпкани до горе шкафове оформяха нещо като по-малка стая в задната част на архива.

Мариан се засуети около котлона, за да приготви чая. Лена се приближи до стената, на която имаше закачена карта в рамка на окръг Гатлин. Картата сигурно беше поне толкова стара, колкото Сестрите, защото личеше, че хартията зад стъклото се рони.

— Виж, „Рейвънуд“. — Премести пръста си по стъклото. — А ето го и „Грийнбриър“. Тук личи по-ясно разделителната линия между двете имения.