Прелестно изкупление

Кухнята имаше само две стаи и малка кухня. Основната стая бе мястото, където Сула работеше, гадаеше на карти таро и чаени листенца, правеше амулети и смесваше лечебни билки. Навсякъде имаше стъклени буркани, пълни с различни неща, от хамамелис и лайка до гарванови пера и пръст от гробищата. На най-долната лавица стоеше единственият буркан, който Сула позволяваше на Амари да отвори. Той бе пълен с карамелени бонбони, увити в плътна, намазана с восък хартия. Лекарят, който живееше в Монкс Корнър, ги носеше всеки път, когато идваше за мехлемите си и за някое гадаене на карти.

— Амари, ела тук — нареди Сула. Бе подредила колода карти на масата. Не бяха картите таро, по които дамите от Съмървил и Гатлин обичаха да им гадае. Баба й пазеше тези за специални случаи. — Знаеш какви са, нали?

Амари кимна.

— Картите на провидението.

— Точно така — усмихна се Сула, а малките й плитчици се разпиляха по раменете й. Всяка бе завързана с цветно конче — желание, което някой от посетителите й се надяваше да се сбъдне. — Знаеш ли по какво се различават от картите таро?

Амари поклати глава. Знаеше, че картинките са различни. Ножът бе опръскан с кръв. Двойните фигури бяха обърнати с лице една към друга и дланите им бяха долепени.

— Картите на провидението казват истината — бъдещето, което в някои дни дори нямам желание да видя. Зависи от това чие бъдеще гадая.

Малкото момиче бе объркано. Нима картите таро не показваха истинското бъдеще, ако могъща гадателка като баба й разчиташе колодата?

— Мислех, че всички карти показват бъдещето, ако знаеш как да тълкуваш знаците.

Едно врабче влетя през отворения прозорец и кацна на рамото на старата жена.

— Има истина, която човек може да приеме, и такава, която не може. Ела и седни тук и ще ти покажа какво имам предвид.

Сула разбърка картите, Гневната кралица изчезна в тестето зад Черния гарван. Амари застана от другата страна на масата и седна на нестабилния крив стол, където бяха сядали толкова много други хора преди нея, за да узнаят съдбата си.

Сула помръдна леко китката си и с едно плавно движение подреди картите на масата като ветрило. Герданите се бяха оплели на шията й — сребърните амулети, гравирани с образи, които Амари не познаваше, изрисувани на ръка дървени мъниста, редуващи се с камъчета, цветни кристали, които отразяваха светлината, когато Сула се движеше. И любимият на Амари — гладък черен камък, прокаран през въженце, който лежеше точно във вдлъбнатинката на гърлото на баба й.

Тя го наричаше „Окото“.