Прелестно изкупление

— Сега внимавай, малката ми — нареди й Сула. — Някой ден ще правиш това сама и аз ще ти нашепвам с полъха на вятъра какво да казваш на хората.

Амари хареса тези думи.

Усмихна се и изтегли първата си карта.

* * *

Краищата на видението се размиха и редицата цветни бутилки отново се появиха пред погледа ми. Все още докосвах напуканото зелено шише и тапата, която бе освободила навън спомена — спомена на Ама, пленен като опасна тайна, която тя не желаеше да избяга в света. Но той изобщо не бе опасен, освен може би за нея.

Все още виждах как Сула й обяснява картите на провидението, картите, които един ден щяха да се подредят така, че да й покажат смъртта ми.

Представих си лицата на картите, особено на Близнаците, лице до лице. Разполовената душа. Моята карта. Спомних си усмивката на Сула и колко дребничка ми изглеждаше в сравнение с гиганта, който беше като дух. Но носеше същите сложно оплетени плитки и тежки нанизи от мъниста, които се поклащаха около шията й и в живота, и в смъртта. Освен въженцето с черния камък — него не го помнех.

Погледнах към празното шише, пъхнах отново тапата и го оставих на рафта при другите. Дали всички тези бутилки съдържаха спомените на Ама? Призраци, които я преследваха по начин, по който духовете никога не биха могли.

Дали нощта на смъртта ми бе в една от тези бутилки, затворена надълбоко, там, откъдето не можеше да избяга? Надявах се да е, заради доброто на Ама.

После чух, че дъските на външното стълбище скърцат.

— Ама, в кухнята ли си? — беше баща ми.

— Тук съм, Мичъл. Къде другаде да бъда преди вечеря? — отвърна Ама. Гласът й звучеше странно, но не бях сигурен, че баща ми би могъл да го забележи.

Последвах звука на гласовете им обратно по коридора. Лусил седеше в другия край, очаквайки ме, с килната на една страна главичка. Остана така, докато стигнах на няколко сантиметра от нея, и тогава стана и бавно се оттегли.

Благодаря ти, Лусил.

Бе свършила работата си и бе приключила с мен. Вероятно пред телевизора я очакваха паничка със сметана и пухкава възглавница. Едва ли щях да я стресна отново.

Когато завих зад ъгъла, баща ми си наливаше чаша студен чай.

— Итън обади ли се?

Ама застина, ножът в ръката й замръзна за миг във въздуха над глава лук, но татко не забеляза. После тя започна да кълца отново.

— Каролин го е задържала, накарала го е да я чака. Знаеш каква е, изискана, но и инатлива, също като майка му.

Баща ми се разсмя, край очите му се появиха красиви бръчици.

— Вярно е, освен това е ужасен пациент. Сигурно направо подлудява Итън.

Майка ми и леля Пру не се бяха шегували, баща ми бе под влиянието на сериозно заклинание. Нямаше си представа какво се бе случило. Чудех се колко ли членове от семейството на Лена бяха нужни, за да го направят.

Ама се пресегна за морков и отсече края му, преди още да го постави на дъската за рязане.

— Счупено бедро е доста по-сериозно от грип, Мичъл.

— Знам…

— Каква е таз тупурдия? — провикна се леля Мърси от дневната. — Опитваме се да гледаме „Риск“!

— Мичъл, ела тук. Мърси хич не я бива в музикалните въпроси.

Това беше леля Грейс.

— Ти си оназ, която смята, че Елвис Пресли е все още жив — сопна се леля Мърси.

— И съм напълно убедена в туй. Още може да разкърши бедра на сцената.

После леля Грейс се провикна към кухнята.

— Мичъл, побързай. Имам нужда от свидетел. И донеси малко кейк.

Баща ми взе чинията с шоколадовия фъдж кейк, все още топъл от фурната. Когато изчезна надолу по коридора, Ама спря да кълца зеленчуци и потърка изгладения златен талисман на колието си. Изглеждаше тъжна и объркана, напукана като бутилките, подредени по рафтовете в спалнята й.

— Моля те, кажи ми, ако Итън звънне утре — провикна се баща ми от дневната.

Ама се взря навън през прозореца и дълго остана неподвижна, после проговори толкова тихо, че едва я чух.

— Няма да звънне.

Девета глава „Звезди и ивици“

Оставих Ама — чувството бе, като че излизаш от огън навън, сред най-студената зимна нощ. Тя беше моят дом, сигурен и познат, беше всяко мъмрене и всяка вечеря, която ми бе приготвяла, всичко, което бях и аз. Колкото по-близо бях до нея, толкова по-топъл се чувствах — но в крайна сметка, щом се отдръпнех, осъзнавах, че студът е още по-голям.

Струваше ли си? Да се почувстваш по-добре за минута или две, знаейки, че студът ще бъде все така тук и ще те чака безмилостно?

Не бях сигурен, но за мен това не бе въпрос на избор. Не можех да стоя далече от Ама или от Лена — и дълбоко в себе си не мислех, че и някоя от тях би го пожелала.

А и се бе появила светлинка в тунела, макар и съвсем слаба. Щом Лусил можеше да ме види, това бе нещо, добър знак. Явно хората казваха истината — че котките могат да виждат духове. Само дето никога не бях предполагал, че аз ще бъда духът, който ще докаже това поверие.