Прелестно изкупление

А и Ама. Не че ме бе видяла, но знаеше, че съм там. Не беше много, но вдъхваше надежда. Успях да й покажа присъствието си, както бях направил за Лена на гроба.

Беше изтощително — и местенето на копчето, и отчупването от кейка. Но по този начин бях предал посланието си в другия свят. В известен смисъл все още бях тук, в Гатлин, където принадлежах. Всичко се бе променило и не знаех как да го оправя. Но не бях отишъл някъде в пространството, не и истински.

Бях тук.

Съществувах.

Само ако можех да открия начин да кажа това, което наистина исках да кажа.

Имаше толкова много неща, които можех да направя с шоколадов фъдж кейк, с една стара котка и с някой от талисманите от гердана на Лена.

Да си призная честно, чувствах се ужасно нещастен. Ама би използвала друга дума. Напълно злочест.

Бях заседнал в кръстословица, без карта. Итън Уейт.

З.Л.О.Ч.Е.С.Т.

Седем букви, хоризонтално.

И тогава ме осени. Не беше всъщност идея, по-скоро спомен — Ама седи на кухненската ни маса, съсредоточена над кръстословицата си с купа червени лютиви бонбони и купчина от изключително остри моливи номер 2. Тя използваше ребусите си, за да оправи нещата, за да прочисти съзнанието си и да намери отговор на това, което я тормозеше в момента.

Всичко си дойде на мястото. Както виждах в миг възможност за кош на баскетболното игрище или разбирах кой е убиецът още в началото на филма.

Знаех какво трябва да направя и знаех къде да отида. Щеше да е нужно малко повече от отчупването на кейк или преместването на копче, но не невъзможно повече.

Няколко букви, изписани с молив.

Беше време за посещение в офиса на „Звезди и ивици“, най-добрия и единствен вестник в окръг Гатлин.

Имах да съставям кръстословица.

* * *

Нямаше и зрънце сол по первазите на прозорците на офиса, както човек не би намерил и зрънце истина на страниците на самия вестник. Но на всеки прозорец имаше климатик. Видях повече климатици, отколкото някога бях забелязвал из някоя сграда. Те бяха останали като спомен от горещото лято, което почти бе изсушило и отвяло целия град като мъртво листо, опадало от магнолиево дърво.

Но все пак — нямаше амулети, нито сол, никакви обвързвания и заклинания, нито дори котка. Плъзнах се вътре с лекота. Човек може да свикне с такъв вид достъп до всяко място.

Вътре в офиса нямаше много неща — няколко саксии с изкуствени растения, календар със снимки от местните исторически възстановки, висящ накриво на стената, и висок плот, покрит с линолеум. Там заставаше човек, когато искаше да пусне за десет долара обява във вестника за уроци по пиано, подаряване на кученца или за продажба на старата кушетка, която стои в мазето му от 1972 г. Точно в такива случаи минаваш зад плота, където в редица бяха поставени три малки бюра. Те бяха покрити с вестници — тези вестници, които търсех. Така изглеждаше „Звезди и ивици“, преди да стане истински вестник, когато приличаше повече на писмен вариант на градските клюки.

— Какво правиш тук, Итън?

Обърнах се стреснато назад, ръцете ми бяха отпуснати виновно встрани, сякаш бях хванат да прониквам незаконно с взлом някъде. Което в известен смисъл бе точно така.

— Мамо?

Тя стоеше зад мен в празния офис, от другата страна на високия плот.

— Ъъъ, нищо… — Само това успях да кажа. Не биваше да се изненадвам. Тя знаеше как да пресича между световете, нали ми помогна да намеря пътя си обратно към света на смъртните. И все пак не очаквах да я срещна тук.

— Странно място за невършене на „нищо“, освен ако не си решил да станеш журналист и репортер за отвъдния живот, а като се има предвид колко пъти се опитвах да те заинтересувам да се включиш в училищния вестник, това не ми се струва много вероятно.

Да, ясно. Никога не бях искал да седя на обяд на масата на зубърите, занимаващи се с вестника на гимназия „Джаксън“. Не и щом можех да обядвам с Линк и приятелите си от баскетболния отбор. Нещата, които смятах тогава за важни, сега ми се струваха глупави.

— Да, мамо.

— Итън, моля те. Какво правиш тук?

— Май мога да ти задам същия въпрос. — Майка ми ме стрелна с поглед. — Не търся работа във вестника. Искам само да подпомогна един определен раздел в него.

— Това не е добра идея. — Мама постави ръце на плота пред мен.

— Защо не? Ти ми изпращаше всички онези Предвещаващи песни. На практика е същото, само че малко по-директно.

— И какво смяташ да направиш? Да напишеш обява до Лена и да я публикуваш във вестника? „Търси се приятелка чародейка, за предпочитане да се казва Лена Дюшан.“

Свих рамене.

— Нямах точно това предвид, но ще свърши работа.

— Не можеш да го направиш. В този свят едва успяваш да повдигнеш молив. Нямаш достатъчно чародейци или медиуми, които да ти помогнат. Ще ти бъде трудно да вдигнеш дори перце.

— А ти можеш ли да го направиш?

Този път тя сви рамене.

— Може би.

Погледнах я настоятелно.

— Мамо, искам тя да знае, че съм добре. Да знае, че съм тук — както ти искаше аз да знам тези неща, когато разтваряше онези книги и ми предаваше посланията си в кабинета си. Сега трябва намеря начин да го съобщя на нея.