Преследвачът

— Е, не те намериха, нали? Това е добре — рече Кора с напевния си ирландски акцент и дори успя да се усмихне плахо.

И аз й се усмихнах. Не беше много, но беше вярно. Не ни бяха открили. Може би трябваше да се науча да бъда благодарен за малките чудеса.

Накрая, когато първите слънчеви лъчи проникнаха до нас, Деймън се промуши през храстите, понесъл на ръце безжизненото тяло на Оливър. Лицето му бе измъчено и бледо, а от слепоочието му се стичаше тънка струйка кръв. Обувките му ги нямаше, дрехите му висяха на парцали и по нищо не приличаше на италиански граф или английски търговец. Вместо това изглеждаше точно като Деймън от нашето детство, който с часове си играеше в гората. Само дето този път играта беше на живот и смърт.

— Не можах да намеря Самюъл — въздъхна Деймън и се отпусна на една скала. — Опитах се да съживя детето, но не успях — добави след миг.

— Зная — отвърнах и поех бездиханното му тяло. Така и не го заведох на лов. Вдигнах поглед към тъмното небе и се помолих за спасението на Оливър.

Оставих нежно телцето му върху земята и се заех да изкопая малък, плитък гроб. Сетне го положих вътре.

— Тук лежи най-добрият ловец в Британия — промълвих, едва сдържайки напиращите сълзи. Хвърлих няколко шепи пръст и покрих гроба с клони. Извърнах се, неспособен повече да гледам гроба и се запътих към Кора и Деймън, сгушени на няколко метра по-нататък.

— Ами сестра ми? — чух шепота на Кора. Видях как Деймън сви рамене. Запитах се дали не крие още нещо. Но не бях готов да го чуя. Поне засега.

Легнах върху твърдата горска земя на няколко метра от тях, затворих очи и се оставих сънят да ме завладее. И докато умът ми потъваше в прегръдките на забравата, знаех, че сънят ми ще бъде тежък и мъчителен. Но аз го заслужавах. Заслужавах всичко, което ми се случваше.

19

Въртях се върху твърдата земя, отчаяно опитвайки се да намеря по-удобно място за спане. Но не успях. Всеки сантиметър от тялото ме болеше, сякаш нажежени ръжени се забиваха в кожата ми. Устата ми бе пресъхнала, езикът ми дращеше болезнено като шкурка, а крайниците ми все едно бяха от олово.

В полубудното си състояние не знаех къде се намирам, но имах познатото усещане, че съм бил тук и преди. Но къде? Ако това беше адът, поне беше тихо. Но сетне примигнах и забелязах две светещи точки да се движат към мен.

— Хей, здравей — рече един глас. Отново примигнах и разбрах, че двете светещи точки, идващи към мен, са две огромни, любопитни очи.

— Катрин — промълвих дрезгаво.

— Ами, да — потвърди тя, все едно се срещахме на прашния път към имението Веритас.

— Това е сън — заявих, по-скоро на себе си, отколкото на нея.

— Би могло — съгласи се безгрижно тя, все едно я питах дали по-късно през деня може да завали. — Нима има значение? И двамата сме тук.

— Защо се случва това?

— Някои хора не могат да забравят и да се примирят. Това може да е трудно, нали? — попита Катрин риторично.

Погледнах очите й. Бяха широко отворени, приличаха на котешки и по-красиви от всякога. Бях готов да рискувам всичко за нея. И го бях направил. Но при все това тези очи ми напомняха как се чувствах, когато бях млад и вярвах, че любовта може да победи всичко.

Исках да я попитам защо ме бе превърнала във вампир, когато сигурно е знаела, че животът ми ще бъде изпълнен с тъга и съжаление. Исках да узная как е могла да го понесе. Исках да разбера какво да правя сега, когато изгубих всички, които обичах, и за които ме бе грижа. Исках да зная защо тя продължава да ме преследва.

— Вечният ученик Стефан — подхвърли Катрин и по устните й пробяга усмивка. — Винаги мисли прекалено много. Но запомни — някои неща не могат да бъдат разбрани или обяснени. Те трябва да бъдат преживени.

— Защо? — изкрещях, но лицето на Катрин просто изчезна в тъмнината.

— Трябва да вървим — рече забързано Деймън, като ме ръгна в ребрата с върха на ботуша си.

— Сега? — Още полусънен се надигнах на лакти. По росата върху земята знаех, че много скоро зората ще просветли небето.

Деймън кимна. Кора стоеше на няколко крачки и ни наблюдаваше със свъсени вежди и скръстени пред гърдите ръце.

— Връщаме се в Лондон — обяви твърдо Деймън. — Трябва да намеря Самюъл и да му дам хубав урок. Никой не може да надвие Деймън Салваторе. Ще го победя в собствената му игра.

— Не можем да се върнем в Лондон — възразих и стиснах челюсти, като се изправих в цял ръст и застанах лице в лице с брат си. — Не го ли разбираш? Трябва да спрем да воюваме. Ти мразеше мен, а сега мразиш Самюъл. Това ще доведе само до още кръвопролитие. Не го ли разбираш?

— О, разбирам, братко. Разбирам, че ти по-скоро ще предпочетеш да те убият, отколкото да благодариш на брат си, който ти спаси живота. Аз отивам в Лондон. Ако искаш да живееш в мрака и да се препитаваш с овце и зайци, давай, твоя воля.

— И аз заминавам за Лондон. Трябва да открия Вайолет — обади се Кора. Лицето й беше бледо и изпито. Деймън и Кора си размениха погледи, но не можах да отгатна значението им. Накрая брат ми кимна.