Преследвачът

— Искам да кажа, че Деймън… о, извини ме, граф Де Сангуе, може много скоро да има ново прозвище. Надявам се да му хареса как звучи Джак Изкормвача. — Самюъл се изправи и пристъпи към Вайолет, която все още бе надвесена над Оливър. Изглежда се колебаеше дали да не забие зъбите си и отново да пие. Самюъл се изправи над тях и за секунда се запитах дали няма да извие и счупи и врата на Вайолет, просто за да демонстрира силата си. Но не го направи. Вместо това ръката му се отпусна нежно върху главата й.

— Мисля, че ти можеш да бъдеш полезна — промърмори замислено на себе си. Да, струва ми се, че притежаваш това, което е нужно. На първо място — глад — додаде, а Вайолет наведе глава, за да пие, все едно беше в транс. Сетне мъжът се обърна към мен.

— Къде е Деймън? — попитах с пресекващ глас. — Той дали е…

— Мъртъв? — Грубият му смях прозвуча като кучешки лай. — Какво забавно би имало в това? Давам ти думата си, че той не е мъртъв. За него съм измислил друг план. След като зная колко много обича да е център на внимание, открих начин как да се появи във всички лондонски вестници. Ще стане известен като най-зловещият лондонски убиец. Докато сега разговаряме, в полицията получават скицирания му портрет от свидетел. И това е само началото. Мисля, че ще му хареса, как смяташ?

— Ти си Изкормвача — осъзнах и всичко си дойде на мястото. Самюъл бе убил Мери Ан и бе нападнал Марта. И пак той възнамеряваше да припише убийствата на Деймън. Което означаваше, че Самюъл бе написал кървавото послание в парка.

Отстъпих назад и се ударих в стената. Сам си бях отрязал пътя за бягство.

— Искам да унищожа Деймън. А смъртта му е твърде лесен начин — изсъска Самюъл, пристъпи към мен и отпусна ръка на рамото ми. — Така че ще го накарам първо да си плати. Ще го изхвърля от лондонското общество, което толкова много обича и ще съсипя образа, който си изгражда с такова удоволствие. Това беше планът и ще бъде осъществен — обясни Самюъл, лицето му сега беше само на сантиметри от моето. — Когато ти се появи, не разполагах с достатъчно време, за да планирам наказанието ти. Но съм много доволен от това, което измислих набързо. Съсипах семейството, което толкова много обичаше и стоварих вината върху теб. Накарах момичето ти да премине в тъмната страна… Мисля, че се справих доста добре — усмихна се Самюъл.

— Защо ни причиняваш всичко това? Какво сме ти сторили? — попитах, опитвайки се да го омиротворя без да се бием. Мислите ми препускаха. Чувах викове в далечината и знаех, че не след дълго разгневената тълпа ще нахлуе в колибата.

— Направил си достатъчно. А и нямам настроение да ти давам урок по история. Но като заговорихме за братя, зная, че ти си наранил моя. И ми се струва, че само това е достатъчно силно основание, за да не сме приятели, не си ли съгласен? — Усмивката му беше опасна и знаех, че се готви да ме нападне. Затворих очи, събрах силата си и се хвърлих към него, надявайки се, че изненадващото ми действие ще го свари неподготвен.

Ала по-бърз от светкавица, той се стрелна напред, събори ме на пода и ме притисна под тежестта си. Лицето му бе на сантиметри от моето и усетих мириса на кръв в дъха му.

Освободих се и пролазих назад. Ала той сякаш едновременно бе навсякъде и никъде и внезапно ми замириса на изгоряло. Боричкането ни бе разклатило масата, а обърнатата свещ бе запалила огън, чиито пламъци сега лижеха стените от сухи, борови дъски.

Светлината от пламъците осветяваше острото лице на Самюъл. За миг погледите ни се кръстосаха и устните му се извиха в лека усмивка. Тогава той се хвърли изненадващо към мен и ме бутна към огнището. Паднах на колене.

— Излез навън! — излая Самюъл към Вайолет, която се спусна към вратата, изоставяйки на пода безжизненото тяло на Оливър.

— Живя твърде дълго — изсъска той, сграбчи бързо един стол и го строши върху коляното си, все едно беше вейка. Изправи се над мен, разкрачил крака от двете страни на кръста ми, стиснал в ръка отчупения крак на стола и готов да го използва като кол.

Ала вместо да го забие в гърдите ми, той ме изгледа с отвращение, сетне се изплю в лицето ми.

— Не си струва да те пронижа, прекалено е лесно — измърмори Самюъл, почти на себе си. — Искам да страдаш. Заслужаваш го. Всъщност това е единственото нещо, което заслужаваш.

Затворих очи, не понечих да се бия. Вместо това оставих мислите ми да призоват Кали. Сладката, страстна Кали, с червени коси, обсипана с лунички кожа и дяволити очи. Знаех, че това щеше да е последният път, когато щях да я видя, дори във въображението си. Тя със сигурност беше на небето, а аз много скоро щях да се озова в ада.

След светкавичното движение на Самюъл болката беше навсякъде. Колът се вряза в гърдите ми, но пропусна сърцето ми. Пулсиращата болка се разпростря от раната към ръцете, краката, мозъка ми.

— Наслаждавай се на ада — засмя се Самюъл. След тези думи излетя през вратата, оставяйки ме в пламтящата колиба — предшественик на вечното ми жилище.

18