Преследвачът

— Много скоро ще бъдеш на по-добро място — промълвих, надявайки се с цялото си сърце да й казвам истината. — Много скоро ще намериш покой. Ще ти бъде по-добре, отколкото тук или в Лондон — дори по-добре, отколкото в Ирландия. Ще се чувстваш по-добре, отколкото би могла да си представяш, по-добре, от което и да е друго място.

— Стефан, боли — изстена Вайолет, замята се буйно в леглото и запрати завивките на пода. Отново отвори очи.

— Шшт — промърморих и се протегнах към ръката й. Ала тя се отдръпна от мен, спусна крака от ръба на леглото и хукна към вратата, докато омотаните чаршафи и завивки метяха пода зад нея.

— Вайолет! — скочих, събаряйки с трясък стола зад гърба си. Тя вдигна ловко резето и изтича в нощта. Вратата се хлопна.

Мигом хукнах след нея. Озърнах се на всички посоки, като очите ми бързо се приспособиха към мрака отвън. Беше тъмно като в рог, а дърветата, заобикалящи колибата, които обикновено създаваха у мен усещане за уют, сега ме накараха да осъзная, че тя би могла да е навсякъде.

Подуших въздуха, внезапно наситен с острия мирис на кръв и затичах към източника.

— Вайолет! — изкрещях в нощта. Осъзнавах, че някой от семейство можеше да ме чуе, ала не ме бе грижа. Трябваше да я намеря. Прескочих телената ограда на кокошарника.

Там, коленичила, с рокля, лице и ръце оплескани в кръв, беше Вайолет. В скута й лежеше мъртво пиле, вратът му бе прекършен, а от раната на гушата му бликаше кръв. Кръвта се стичаше по лицето на Вайолет, а зъбите й, все още нормални, блестяха на лунната светлина.

Внезапно тя се наведе и започна да повръща. Цялото й тяло бе плувнало в пот и аз не можех да определя дали умира, или се съживява.

— Толкова съжалявам! — промълви момичето с обляно от сълзи лице. — Не исках да го направя.

Твърде добре познавах вината, която я измъчваше в момента. Улових безмълвно ръката й, помогнах й да се изправи и я поведох обратно към колибата. Затворих вратата и се обърнах към нея. Вайолет приседна на ръба на леглото с нещастно изражение. Косата и корсажа й бяха целите изцапани с кръв.

— Сърдит ли си ми? — попита с тънък глас.

Поклатих мълчаливо глава, помогнах й да си легне и да се сгуши върху белите ленени чаршафи и я завих. Отворих прозореца с надеждата, че есенният въздух ще й донесе известно успокоение.

— Бях толкова гладна — рече тя отмаляло. — И все още съм.

— Зная — кимнах. Пилешката кръв не можеше да й помогне. За да се превърне във вампир, се нуждаеше от човешка кръв. — Зная колко е трудно. И зная, че страдаш — изрекох безпомощно. Тя кимна. В ъгълчето на устата й бе останала капка пилешка кръв. — Но не забравяй, че отиваш на по-добро място. Аз искрено вярвам в това. Зная, че е болезнено, ала след болката идва успокоение и покой.

Предполагам, че се надявах на това и заради себе си. В крайна сметка аз бях виновникът за всичко. Отново и отново премислях случилото се. Логичната част от ума ми казваше, че това би могло да се случи, независимо дали аз съм замесен, или не. Всъщност, ако с Вайолет никога не се бяхме срещнали, работодателят й би могъл да я изхвърли на улицата, където би могла да попадне на всеки.

Или може би е била на прага на дълъг, щастлив живот.

— Стефан… аз — заговори Вайолет, като дишаше тежко при всяка дума.

— Всичко е наред. Върви и намери покой — казах аз. Не бях имал възможността да се сбогувам с Кали. Сега знаех, че най-доброто, което можех да сторя за Вайолет, бе да й вдъхна увереността, че е хубаво да си отиде.

— Но… аз… — едва се изтръгнаха думите от устните й, дишането й ставаше все по-тежко и накъсано. Наведох се по-близо, за да я чуя, ухото ми бе само на сантиметри от устата й, когато ужасен, нечовешки писък разцепи внезапно нощта.

Но не беше Вайолет. Идваше от имението.

Откъснах поглед от Вайолет и хукнах към къщата, страхувайки се от най-лошото.

17

Голямата къща бе потънала в пълен мрак. Не се виждаше жива душа, дори госпожа Дъкуърт, която често седеше до късно и плетеше на светлината на свещите. Не светеше дори фенерът на предната веранда и аз усетих как стомахът ми се свива на топка. Нещо никак, ама никак не беше наред.

— Ехо? — извиках с треперещ глас. — Има ли някой? — извиках отново. Съжалявах, че не се бях сетил да грабна пушката, преди да хукна към къщата. — Покажи се! — изкрещях по-високо, отколкото обикновено, а гласът ми отекна сред каменния свод на входната врата. Тишина. Деймън сигурно ни бе открил.

Тогава чух слаб плач. Беше прекалено немощен, помислих си, че навярно си въобразявам разни неща. Наклоних отново глава. Определено беше шум.

— Идвам! — викнах. Щом се чуваше звук, това беше признак на живот. Забързах през лабиринта от стаи, очите ми се приспособиха към мъждивата светлина, докато накрая стигнах до салона.

Там цялото семейство се бе сгушило в ъгъла, а Люк беше бял като привидение. Джордж стискаше ръжена, очите му святкаха диво, а Гъртруд бе припаднала на пода. Ема, източникът на шума, плачеше над майка си. Но всички бяха живи.