Преследвачът

— Аз съм тук. Стефан. В безопасност сте — заявих на семейството, въпреки че сърцата им блъскаха ужасено в гърдите. Деймън би могъл да е навсякъде. Вероятно беше точно зад мен и се смееше на ужаса ми. Беше нагласил тази сцена само, за да ме изплаши, да ми покаже, че не се бои от Клаус, защото самият той се е превърнал в Клаус. Можеше да предизвика най-зловещото кръвопролитие без да му мигне окото.

— Стефан? — промълви Джордж невярващо с глас, треперещ от страх.

— Да. Ще бъдете в безопасност. Обещавам ви — казах, докато погледът ми обхождаше стаята. Многобройните портрети сякаш се взираха злобно в мен. Ала нямаше и следа от Деймън.

Внезапно чух шум и рязко се извъртях. Веднага щом обърнах гръб, Джордж се хвърли към мен с ръжена. Червендалестото му лице бе изкривено, а очите му блестяха с безумен блясък.

— Предател! Ти открадна сина ми! — изкрещя Джордж и размаха яростно ръжена във въздуха все едно беше меч. Аз се наведох бързо и го избегнах с лекота, ала ужасът ме сграбчи в ледените си пипала, докато погледът ми обхождаше семейството. Къде беше Оливър?

— Сър! Не! Аз бях в колибата си. Бил е брат ми, Деймън. Къде е той? Видяхте ли къде отиде? — попитах отчаяно, докато продължавах да избягвам ударите му.

Внезапно усетих, че нещо скочи върху гърба ми. Извъртях се и осъзнах, че Люк се е приземил върху мен, вкопчил се е в раменете ми и с все сила ме рита в дробовете.

— Ти си взел брат ми! — пищеше момчето и забиваше юмруците си в гърба ми. Извих се, опитвайки се да се освободя от хватката му. Сега Ема плачеше по-високо, сълзите се стичаха по малкото й личице.

— Демон! Ти трябва да умреш! — врещеше Джордж и се хвърляше към мен в тъмнината.

— Не бях аз! — извиках, но напразно. Освободих се от Люк. Той се търкулна на пода със зловещо тупване и аз използвах момента, когато Джордж се обърна, за да избягам от къщата в мрака, уверен, че вампирските ми сетива ще ми осигурят преимущество. Но знаех, че не разполагам с много време. Джордж щеше да изтича при съседите си за помощ и много скоро разярената тълпа щеше да е по петите ми.

Ала в момента не можех да се тревожа за това. Оливър беше отвлечен. А един вампир се вихреше на воля. Бяха ми устроили капан, също когато Марта бе намерена в алеята зад „Десетте камбани“. Страхът плъпна из тялото ми, когато осъзнах връзката. Оливър е бил отвлечен поради някаква причина, а аз бях оставил Вайолет сама и уязвима. Той щеше да се добере до нея и да я принуди да направи избора, срещу който тя толкова усилено се бореше. Оливър щеше да е жертвеното агне. Аз бях само пионка в играта на брат ми и този път залогът наистина бе кървав.

— Деймън! — изкрещях отново в мрака. Подуших въздуха и ми се повдигна, когато усетих познатия мирис на желязо — беше навсякъде, обгръщаше ме. — Деймън! — Краката ми сами се понесоха към колибата. Когато стигнах, бутнах вратата с все сила.

Примигнах ужасено.

В средата на стаята беше Вайолет, надвесена над Оливър, пиейки огромни глътки от зейналата рана на шията му. Кръвта се стичаше на пода, образувайки тъмночервена локва.

— Оливър! — извиках безпомощно. Вайолет се извърна, удължените й остри кучешки зъби блестяха от кръвта, очите й бяха безизразни. Наведе се и отново зарови лице във врата на Оливър.

— Не! — Скочих към тях, за да изтръгна Оливър от ръцете й. Малкото му телце беше отпуснато и безжизнено, не чувах никакъв пулс. Ала кръвта не беше напълно източена от него. Не още. Вайолет го издърпа от ръцете ми и поднесе врата му към устните си.

В този миг чух вратата да се отваря. Извърнах се, готов да се бия с брат си.

Само че не беше Деймън. На прага се очертаваше силуетът на Самюъл, буйната му руса коса обграждаше като лъвска грива лицето, а бялата риза и кафеникавите панталони, както винаги, бяха безупречно изгладени. Значи Самюъл също беше един от ординарците на Деймън. Разбира се. Усетих как омразата ми към брат ми се задълбочава.

— Къде е той? — изръмжах и стиснах ръце в юмруци. Щях да накарам Самюъл да си плати, но първо исках да ме отведе до брат ми.

— Значи това е провинциалното ти имение, Стефан — рече Самюъл, развърза вратовръзката си и я преметна през облегалката на стола, все едно бе дошъл на светска визита.

— Къде е Деймън? — настоях.

— Не зная — сви рамене неканеният гост, кръстоса крака и се облегна назад в стола. — И не ме интересува. Дойдох тук, за да търся теб. Видяхме се много набързо в Лондон и останах с чувството, че ти изобщо не ме опозна — додаде и повдигна русите си вежди.

— Не си тук заради Деймън?

— Брат ти? — попита лениво и облиза устни, като забеляза мъртвия Оливър, кръвта бе напълно изцедена от малкото му тяло. — Едва ли. Както казах, нямам представа къде е той. Нито ме е грижа. Това, което наистина има значение, е къде си мислят останалите, че е Деймън — рече Самюъл и върху устните му заигра лека усмивка.

— Какво искаш да кажеш? — Главата ми се завъртя. Не можех да откъсна поглед от камъка на медальона му и колкото повече се взирах в него, толкова по-запленен се усещах от него.