Преследвачът

Когато смъртта е неизбежна, ходът на времето едновременно се ускорява и забавя. Това се случи първият път, когато умрях, когато почувствах как куршумът пронизва тялото ми, изпитах го и сега. Усетих горещината от пламъците, обхванали вътрешността на колибата. Почувствах болката, пулсираща в стомаха ми. Чувствах се уловен в капан, неспособен да помръдна парчето дърво, забито в гърдите ми, на повече от няколко сантиметра във всяка посока. Ала това, което също изпитвах, беше съжаление, гняв, тъга и облекчение. Сякаш наистина пред очите ми преминаваше целият ми живот.

Или по-скоро — двата ми живота.

Не бях постигнал много, нито като човек, нито като вампир. Най-голямото ми постижение беше смъртта. И независимо, че се смятах за по-добър от Деймън, дали това действително бе така? Защото в крайна сметка и двамата бяхме вампири. И двамата бяхме оставили зад гърба си дълга диря от разруха. Чувствах се толкова уморен. Уморих се да се опитвам да се боря напразно, от постоянните провали. Уморих се да наранявам и да бъда наранен. Уморих се винаги да бъда марионетка в игрите на Деймън. Ние вече не бяхме деца и игрите ни отдавна бяха смъртоносни. Навярно моята смърт бе единственото нещо, което щеше да сложи край на нашата война. Ако бе така, то аз я очаквах с радост. Бях готов да бъда погълнат от вечността от пламъци. Това щеше да бъде много по-омиротворяващо, отколкото живота, който водех.

Огънят не бързаше, танцуваше покрай ръба, където се съединяваха стените и пода, сякаш бе внимателен ухажор на бал. Наблюдавах го като омагьосан. Пламъците се преливаха в червено, синьо и оранжево и отдалеч ми напомняха на великолепните есенни листа, които скоро щяха да осеят Абът Манър. Никога нямаше отново да видя това.

Моля те, не ги убивай, призовах, мислейки за останалите членове на семейство Абът — изплашени, страдащи и толкова ужасно, ужасно предадени. Това ми беше навик, да си мисля, че останалите могат да четат мислите ми. Понякога се получаваше между мен и Деймън, ала това бе, защото близостта ни като братя означаваше, че всеки един от нас често можеше да отгатне мислите на другия. Съмнявах се, че двамата със Самюъл бяхме дори приблизително на една и съща дължина на вълната, което би му позволило да приеме посланието ми. Не че имаше значение. Чуването на нещо подобно вероятно още повече би засилило жаждата му за кръв.

Не ми пукаше за собствения ми живот, но изпитвах известна лоялност към Вайолет, която сега беше някъде със Самюъл. Тя беше съвсем нов вампир, със сигурност объркана и неуверена. Нуждаеше се от напътствие. Ала не от напътствието или съветите на един коравосърдечен убиец.

Опитах се да помръдна ръката си, с отчаяната надежда да измъкна импровизирания кол. Възродена енергия се надигна в крайниците ми. Не бях готов да умра. Не и докато не спася Вайолет от моята съдба. Дължах й поне това, след като бе лишена от възможността за свободен избор. Опитах се да изтръгна дървото от гърдите си, докато пламъците ме приближаваха. Чух звук от отваряща се врата и се извих от болка, готов да посрещна съдбата си.

— Той е тук! — Беше глас на момиче.

Отворих рязко очи и съзрях Кора, сестрата на Вайолет. Червената й коса пламтеше около лицето й, а под очите й тъмнееха огромни сенки. Медальонът, който се полюшваше напред–назад на гърдите й, тутакси привлече погледа ми. Затворих отново очи. Още една нещастна душа, която навярно нямаше да мога да спася. Докато отчаяно се опитвах да изтръгна Вайолет от ноктите на Деймън, бях оставил Кора като жертвено агне.

— Съжалявам — прошепнах на въображаемия образ.

В същия миг почувствах лекота в гърдите от там, където беше забит крака на стола. Отворих рязко очи.

— Едва не загина, братко — рече Деймън. И преди напълно да разбера какво става, топла течност рукна в гърлото ми. Едва не се задавих, когато осъзнах, че нещо червено и пухесто бе натикано в лицето ми. Беше мъртва лисица.

— Пий още — нареди ми Деймън нетърпеливо, докато се озърташе нервно назад. Пламъците сега бяха по-високи, обхващаха стените.

— Какво правиш тук? — попитах, след като преглътнах новата порция кръв.

— Спасявам ти живота — процеди брат ми, повдигна ме и ме повлече към вратата. Навлязохме в гората в мига, в който малката ми колиба избухна в пламъци. — След като си тръгна от партито, осъзнах, че Самюъл беше този, който е убил Вайолет — продължи Деймън. — Кръвта под ноктите му искреше на фона на кристалната му чаша с шампанско. Когато го попитах направо за това, той ми заяви, че имал план, който вече бил в ход — за двама ни — и си тръгна. Да кажем, че просто реших да не те оставям да умреш, поне не днес. По-късно можеш да ми благодариш — завърши Деймън и най-безцеремонно ме тръсна върху студената горска земя с глухо тупване. От далечината дочух какофония от звуци — камбанен звън, викове и трополене на конски копита. Беше същото като засадата, устроена от баща ни във Вирджиния. И отново брат ми и аз бяхме заедно, обединени против целия останал свят.