Преследвачът

— Трябва да бягаме! — изрекох дрезгаво. — Завий наляво. — Нямахме време за дълги обяснения, но ако у Деймън бе останало поне малко състрадание, мисля, че бихме могли да избягаме от всичко. Познавах гората по-добре от всеки друг и след като стигнехме до средата, където дърветата бяха толкова високи, че небето не се виждаше дори през ясен, летен ден, щяхме да сме спасени.

Деймън вдигна Кора и я метна през рамо с едната си ръка, докато с другата повлече мен. Прескочихме потока, минахме покрай каменоломната, заобиколихме отдалеч фермата на Абът и накрая ги отведох до долчинката под река Чилтърн. На обикновените хора щеше да им е нужен поне ден и половина, за да стигнат до това място, но с нашата вампирска скорост, след като Деймън носеше Кора, взехме разстоянието за нула време. Бяхме в безопасност. Поне засега.

— Ще намеря Самюъл — заяви Деймън с лице, зачервено от напрежението. — Той трябва да понесе последствията от действията си.

— Деймън, знаеш ли какво е направил той? Той те е натопил за убийствата на Джак Изкормвача. В момента полицията вече разполага с твоя скица от свидетел. Не можеш да го последваш, не е безопасно — възразих аз.

— Няма да го оставя да се измъкне безнаказано, братко — избухна Деймън. — Остани тук. Аз ще видя дали ще мога да го намеря.

Нямах сили да споря с него. Едва можех да повярвам, че съм жив. Отпуснах се на една скала и оброних глава в шепите си. Сетне притиснах ръка върху раната си. Вече се бе свила и зарастваше, но все още ме болеше, а от време на време усещах леко туптене в гърлото си.

— Добре ли си? — попита накрая Кора, нарушавайки тишината. Седеше срещу мен върху паднал дървен клон и гризеше нервно ноктите си. Зачудих се доколко е наясно с истинската природа на Деймън. Но нямах сила да задавам въпроси. Отпуснах се сред листата, докато Кора седеше до мен и ме наблюдаваше като ястреб. Чух ударите на сърцето й — туп-туп-туп — и въздъхнах с облекчение. Щом като можех да чуя пулса й, значи не беше превърната. Все още беше човек. Концентрирах се върху звука, който ми действаше успокояващо като падащите капки на априлски дъжд.

Трябваше да й кажа за сестра й.

— Вайолет… — подех.

— Как е тя? Вайолет — поясни Кора, сякаш можеше да има някой друг.

Поклатих глава.

— Не е добре — успях да изрека. Сърцето на Кора заби по-учестено, ала дишането й остана спокойно.

— Тя вампир ли е? — попита момичето, без да откъсва поглед от мен.

Не можех да я излъжа.

— Да, тя се превърна във вампир — отвърнах. — Самюъл я насили.

В очите на Кора пламна искра надежда.

— Наистина ли? Значи не е мъртва. Е, не е съвсем мъртва. Но… къде отиде? — попита объркано.

— Самюъл я отведе. Тя нямаше избор. Сигурно е била изплашена.

— Не се съмнявам, че е била — съгласи се тихо Кора, докато въртеше талисмана с върбинката около показалеца си. — Когато бяхме деца, Вайолет често заспиваше на запалена свещ. Винаги се боеше, че ще дойдат чудовища и ще я отвлекат.

— Скоро ще го преодолее — усмихнах се накриво. Като вампир, мракът много бързо щеше да се превърне в най-големият й приятел.

— Предполагам — промълви Кора и се втренчи в пространството, докато двамата потънахме в мълчание.

— Добре ли си? — попитах след малко.

Девойката сви рамене.

— Не съм сигурна. Бях на партито и Самюъл ме приближи, а аз започнах да пищя. Не знаех откъде идва звука. Дори не разбрах, че съм аз. Но той ме изплаши. И тогава брат ти ме намери и ме накара да говоря. Качи ме във влака. Не спирам да се моля Вайолет да е добре, но… би ли могла да е добре? — попита с отпаднал глас.

Кимнах. Не исках да й давам напразна надежда.

— Тя ще е различна. Но аз мога да я науча. Има неща, които могат да накарат вампира да не се чувства толкова ужасно — уверих я.

— Добре. — Отново се умълчахме. Раната ми вече почти бе зараснала, а високо над главите ни виждах първите признаци на настъпващата зора, която скоро щеше да прогони нощта. Щях да бъда добре. Щях да доживея да видя още един ден, още едно десетилетие, още един век. Но Оливър нямаше. И къде беше Деймън?

— Деймън доста се забави — отбеляза Кора, сякаш в отговор на мислите ми. — Вярваш ли, че не го застрашава опасност?

— Да — отвърнах, макар в действителност да не знаех. Едва започвах да осъзнавам колко много и колко различни са вампирите, обитаващи този свят. Преди си мислех, че трябва да се притеснявам само от Древните, като Клаус. Но съществуваха още толкова много, за които трябваше да се тревожа и то по начини, за които никога не съм и подозирал. — Деймън отлично умее да се грижи за себе си.

Помежду ни пак се възцари тишина.

Внезапно чух шумолене в гората. Застинах, когато стъпките приближиха и през дърветата до слуха ми долетяха откъслеци от разговор.

— Открихте ли нещо, приятели? Там, около онези храсти?

Чух и силния лай на няколко кучета. Стъпките минаха наблизо и аз облегнах гърба си върху грубата кора на дървото. Кора стисна силно ръката ми и не я пусна, докато групата не се отдалечи, пришпорвана от бесния кучешки лай.

— Търсят мен — изрекох, след като и последните стъпки заглъхнаха. Думите ми бяха глупаво потвърждение на очевидното.