Преследвачът

— Някой друг път, Оливър — обещах и го потупах по главата. — Продължавай да се упражняваш да се прицелваш и когато излезем на лов, сигурно ще можеш ти да ме научиш на нещо — казах, а Вайолет се усмихна леко. Заля ме нова вълна на съжаление. Независимо че стана случайно, аз я бях отвел при Деймън. Заради мен Вайолет никога нямаше да има свое семейство. — Благодаря много за чудесния обяд — завърших, улових Вайолет за ръката и двамата излязохме навън.

Макар да беше късен следобед, във въздуха се усещаше хлад, който ми напомни, че есента наближава. Колкото по-дълго живеех, толкова по-бърза ми се струваше смяната на сезоните. Понякога имах чувството, че единият току-що е започнал и ето че вече идеше следващият — толкова различно от времената, когато бях човек и лятото ми се струваше безкрайно дълго. Това бе само една от безбройните малки загуби, които понасях и които Вайолет не биваше да познава.

— Не зная какво ми стана по време на обяда — призна тя, докато я водех по каменистата пътека, виеща се през долчинката. Мислех, че ще е хубаво да отидем до Айвънхоу Бийкън. Това бе най-високото място в енорията, по-високо дори от водното колело, което се въртеше в река Чилтърн, за да захранва с вода мините долу.

Двамата вървяхме и се наслаждавахме на великолепната зеленина наоколо, която изглеждаше по-жива от всякога. Врабчета чуруликаха, големи пухкави катерици шумоляха из гъстите храсталаци, а аз чувах шума на потока, бълбукащ към Билбъри Крийк.

Спътницата ми се спря изведнъж.

— Добре ли си? — попитах внимателно. Въпросът беше абсурден. Разбира се, че не беше добре.

Тя поклати глава.

— Всичко това ще ми липсва — промълви и разпери широко ръце, сякаш се опитваше да обгърне цялата гледка. Видях как раменете й се повдигат и спускат, долових леката въздишка, изтръгнала се от устните й. Ала не се разплака.

Сграбчих ръката й. Нямаше какво да кажа, затова продължихме да вървим нагоре по хълма, докато тревата оредя, скалите станаха по-големи, а въздухът — по-разреден. Минахме през гъста и тъмна гора от вечнозелени дървета, докато настъпи моментът, който чаках — когато дърветата изчезват и над главите ни остава само ясното синьо небе, а пред нас се ширват английските простори. Това бе едно от любимите ми места на света, на второ място след далечния край на обширното ни имение във Вирджиния, където езерото се срещаше с гората.

— Благодаря ти, че ме доведе тук — отрони накрая Вайолет. Притисна ръка до сърцето си. — О, Стефан! — извика мъчително.

— Шшт — промърморих и я притеглих по-близо. Не бях сигурен как иначе бих могъл да я успокоя. Около нас птиците продължаваха да пеят, а есенният бриз диплеше полите й. Ала аз знаех, че силите й чезнат. — Шшт — повторих.

Тя зарови лице в шепи и рухна върху гърдите ми. Държах я, докато ридаеше, всяко нейно потрепване се забиваше като остър нож в сърцето ми. Накрая тя отпусна ръце и се взря в мен с толкова пронизващ поглед, че отстъпих назад.

— Защо аз? — попита, а очите й шареха по лицето ми.

— Вината е моя. Ако не беше ме срещнала, това никога нямаше да се случи — изрекох нещастно.

Девойката поклати глава.

— Или може би щях да бъда мъртва, захвърлена в някоя лондонска канавка. Ти беше мой приятел. Ти ми показа света. Ако трябва да умра, поне ще съм имала тези няколко вълшебни дни — промълви срамежливо.

— Благодаря ти. — Замислих се за първата ни среща. Никога нямаше да си го простя. Само ако просто си бях тръгнал, когато Алфред й се разкрещя в кръчмата… — Това е много мило. Но зная, че всеки друг на мое място би сторил същото, Вайолет.

— Не го вярвам — поклати тя глава. — Ти си истински приятел.

— Ти също. И аз винаги ще те помня.

По лицето й пробяга лека усмивка.

— Винаги ще ме помниш? Дори след двеста години?

— Да. — Не се съмнявах. Исках да имам добри спомени от Вайолет, да помня смелата решителност, която показваше дори пред лицето на смъртта. — Ти си една на милион. И ти си личност, която аз никога, никога не бих могъл да забравя.

Очите й заблестяха от благодарност.

— Благодаря ти — изрече с тих глас. — Може ли да те помоля за една услуга?

Кимнах. Знаех, че ако заговоря, гласът ще ми изневери, а не исках да плача пред Вайолет. Не исках тя да разбира колко съм ужасен.

— Би ли могъл… да ме целунеш? — попита смутено. — Просто никога не съм целувана истински. А не искам да умра без поне веднъж да бъда целуната. Моля те?

Отново имах чувството, че сърцето ми ще се пръсне от мъка заради това момиче. Беше в началото на живота си и би трябвало да изживее още толкова много неща. Кимнах, сграбчих нежната й ръка и я привлякох към гърдите си. Наведох се и устните ми се сляха с нейните в сладка, невинна целувка.

Вайолет прекъсна целувката и срещна свенливо погледа ми.

— Благодаря ти — рече. — Беше съвършено.

— Не ми благодари — смънках. В този миг усещах нещо толкова близо до истинския покой, каквото не бях изпитвал от години.

Вдигнах поглед към небето, избягвайки да я гледам. Облаците се скупчваха към реката под нас и аз знаех, че много скоро небесата ще се разтворят.