Преследвачът

Когато стигнахме до пътеката, водеща към задната градина на семейство Абът, умът ми се бе прояснил. Горите бяха красиви, тъмни, диви и мистериозни. Според една от местните легенди, преди много години на тази земя се установили феите и я превърнали в свой дом — криели се сред гъстите клони на вековните дъбови дървета, наблюдавали горския живот и се грижели за обитателите на тъмните дъбрави. Разбира се, аз не вярвах на тази история. Бях обикалял тези гори, бях заловил и убил достатъчно животни, за да се уверя, че никакви добри създания не защитаваха горите. Или ако съществуваха, те си имаха по-добри занимания, отколкото да спасяват някоя скитаща катерица или заек, уловени в здравата хватка на вампирските зъби. Въпреки това историята ми действаше успокоително, защото бе доказателство, че хората все още вярваха в доброто, независимо, че сред тях живееше толкова много зло.

Вървяхме към поляната, където върху билото на хълма се издигаше триетажната тухлена господарска къща.

— Пристигнахме — обявих, като посочих огромното пространство, сякаш бях крал, показващ земите си на свой поданик.

— Хубаво е — промълви с немощен глас Вайолет. Думите едва се отрониха от бледите й устни. — Зелено. Напомня ми на родния дом.

Чух лай на куче и се сепнах. Знаех, че е много вероятно Люк или Оливър да са наблизо, а не исках те да виждат Вайолет. Щеше да има твърде много въпроси, на които не мислех, че бих могъл да отговоря. Претеглих бързо Вайолет в прегръдките си и се шмугнахме в моята малка колиба. Когато се озовахме благополучно вътре, я поставих внимателно да седне върху един стол край паянтовата кухненска маса. Смених ризата си, измих лицето и косата си. В огледалото видях, че Вайолет ме наблюдава с любопитство.

Обърнах се и тя облиза устните си.

— Толкова съм жадна — изхленчи.

— Зная — отвърнах безпомощно.

В този миг вратата на колибата се отвори. Озърнах се паникьосано. Може би домът ми не беше толкова уединен, колкото би трябвало да бъде.

— Стефан, ти си се върнал! — Оливър нахлу вътре, а стъпките на малките му крачета отекнаха върху пода. Обви ръце около коленете ми. — Стори ми се, че те видях и не съм се излъгал. Дошъл си си по-рано! Днес ще отидем ли на лов?

— Не още — отвърнах и разроших русата му коса, опитвайки се да преглътна вината си. — Имам гостенка. Оливър, това е Вайолет.

Когато я видя, очите му се разшириха и ми напомниха за реакцията на Вайолет, когато се взираше очаровано в разноцветната тълпа в театъра. Тя наистина притежаваше нещо специално.

— Вайолет е моя братовчедка — излъгах, а тя се отпусна на колене и протегна ръка.

— Здравей, малки господине — усмихна се широко на Оливър.

Но Оливър продължаваше да се взира в нея, без нито един мускул в него да помръдва. Удивеното изражение върху лицето му бавно се замени с колебливо. Дали по някакъв начин бе усетил истинската й същност? У дома, във Вирджиния, конете винаги ставаха неспокойни, когато Катрин беше близо до тях. Но дали същото важеше и за децата?

— Тя ще дойде ли с нас на лов? — попита Оливър, без да откъсва поглед от Вайолет.

— Не, боя се, че не може — отвърнах лаконично, като се надявах, че той няма да настоява за повече обяснения.

— Но не можеш ли поне да дойдеш на обяд? Толкова много ни липсваше, Стефан!

— Добре. Защо не изтичаш да кажеш на госпожа Дъкуърт, че двамата с Вайолет сме тук? Ще се видим скоро. — Оливър кимна, но остана неподвижен.

— Върви! — подканих го. Не исках семейство Абът да се срещне с Вайолет. Исках тя да умре на спокойствие. Ала в същото време не желаех да събуждам съмнения и сега трябваше да присъстваме на обяда и да се преструваме, че всичко е наред. Кожата на Вайолет вече бе придобила смъртна бледност — ясен знак, че смъртта неотменно завладява тялото й. Кой знаеше колко по-зле щеше да изглежда и да се чувства след час? Времето беше от огромно значение и аз се чувствах ужасно, задето я принуждавах да прекара няколкото последни часове от живота си в лъжа.

— Да, Стефан — съгласи се накрая Оливър, затътри се неохотно към вратата и пое по каменната пътека към къщата.

— Ще трябва да отидем на обяд — казах. — Съжалявам.

— Не, няма нищо — отвърна Вайолет. Изглеждаше толкова измъчена и съкрушена, че стомахът ми се сви от вина. Може би все пак щеше да намери малко покой и утеха във фермерския дом. Поне се надявах.

— Ще им кажа, че си ми втора братовчедка — обясних й, докато я водех по криволичещата пътека към голямото тухлено имение. — Срещнали сме се в Лондон и аз съм те поканил да ми погостуваш няколко дни в провинцията. Звучи ли ти добре?

Вайолет кимна. Тя продължаваше да облизва устните си, а аз не можех да не забележа колко огромни бяха станали зениците й. Преходът беше в разгара си, достигайки върха, когато всяка клетка от съществото й се бореше да оцелее по всеки възможен начин, дори това да означаваше да пие кръв.