Преследвачът

Слязох обратно по разнебитената стълба и пристъпих в товарния вагон с огромната надежда, че там няма да ме очаква нито кондуктор, нито полицай. Бях изтощен, целият треперех и бях покрит с кръв и сажди.

Поех обратно към купето си, облекчен, че никой не ме спря по пътя. Вайолет все още спеше, дишането й бе накъсано и тежко, от време на време прекъсвано от изпъшкване, макар че единствено тя знаеше дали е заради болка, или кошмар.

Не можех да седя. Вместо това закрачих като диво животно в клетка, изпълнен с отчаяното желание да направя нещо. Значи Деймън бе възложил на Хенри да свърши мръсната му работа. Въпросът беше къде бяха останалите? Имах сила да се боря с един, ала дали щях да се преборя с неколцина? И дали щяхме да успеем да се крием от тях достатъчно дълго, така че поне Вайолет да умре в мир?

Свирката на влака изсвири и Вайолет се размърда в скута ми. Пристигнахме на малката гара в Айвънхоу.

— Събуди се — подканих я и нежно я изправих. Слепоочието ми пулсираше, а раната зарастваше бавно — сигурен знак, че бързо губех сили.

— Стефан — отрони сънливо момичето, преди да отвори очи. — Какво е станало? — ахна тя, когато видя в какво състояние бях.

— Били сме проследени — отвърнах рязко, като погледът ми минаваше покрай Вайолет, насочен към отражението ми в прозореца. Изглеждах ужасно. Все едно съм участвал във война. Което повече или по-малко, беше истина. — От Хенри — уточних мрачно.

— Хенри! — ахна Вайолет и лицето й доби смъртна бледност. — Какво искаш да кажеш?

— Той също е вампир. Деймън има много силни приятели. Но аз се отървах от него — успокоих я. Знаех, че прозвуча все едно съм го убил и наистина пламенно желаех това да бе истина. Но имах чувството, че само съм го ранил, а при това положение той много скоро щеше да се върне. Свирката на влака изсвири отново и навлязохме в перона на гарата. — Хайде, ела с мен — казах припряно.

Вайолет се изправи с усилие и ме последва надолу по тесния коридор на купето.

— Сър? — извика кондукторът зад нас. Обърнах се рязко, разбрал, че една секунда му е била достатъчна, за да види кръвта по ръцете ми и саждите и мръсотията върху дрехите ми.

Още веднъж, казах си и сключих поглед с неговия. Само защото през последните няколко дни внушението се бе превърнало почти в ежедневие за мен, не означаваше, че ми струва по-малко усилия. Заповядах си да остана неподвижен.

— Ти никога не си ни виждал — изрекох, когато влакът спря и спирачките изскърцаха остро.

Вайолет стискаше здраво ръката ми и се скри зад гърба ми, като че ли беше изплашено животинче, закриляно от по-едър и по-силен член на стадото.

Продължих да се взирам във воднистите, сънени очи на кондуктора.

— Ние сега си тръгваме. И когато минеш през вагона, вече няма да си спомняш за нас — казах, докато слизах по стъпалата към перона. Кондукторът се потътри зад нас, наведе се над стъпалата, сякаш се колебаеше дали да скочи от влака, за да ни зададе още въпроси. Продължих да го гледам втренчено.

— Никога не съм ви виждал… — чух мъжът да се съгласява, преди свирката да изсвири отново и влакът да потегли бавно.

— Какво стана? — попита Вайолет, сложила ръце на кръста си, докато облакът прах от заминаващия влак бавно се слягаше около нас. Все още изглеждаше замаяна и залиташе все едно беше пияна.

— Това е силата, която ние, вампирите, притежаваме. Мога да подчиня хората на волята си. Не обичам да го правя, но понякога е полезно и се налага. — Надявах се, че няма да ми се наложи да използвам внушението по време на петте километра път, които ни очакваха до имението. Кой знаеше дали госпожа Тод от пощата или господин Еванс от универсалния магазин няма да надзъртат иззад завесите, чудейки се какво прави надзирателят от имението Стефан с това разплакано, бледо и болно момиче. — Но вече сме в Айвънхоу и ти си в безопасност.

Вайолет поклати глава.

— Аз не съм в безопасност — изрече с нисък и слаб глас. — Аз умирам. — Видях как потрепна и осъзнах, че слънчевите лъчи сигурно са много болезнени за нея. По ръцете и краката й се виждаха големи червени петна, а лицето й лъщеше от пот. Погледнах безпомощно към моя пръстен с лапис лазули, отчаяно ми се искаше да можех да направя нещо. Но трябваше да нося пръстена постоянно.

— Да вървим — подканих я, улових я под ръка и прекосихме улицата към отсрещната, сенчеста страна. Не беше кой знае какво облекчение, но все беше нещо. После двамата се запътихме бавно към Абът Манър.

15