Преследвачът

— Не, те съществуват наистина. Аз съм вампир. Както и Деймън. Той е мой брат. Мой истински брат — отвърнах, втренчен пред себе си. Мразех това, което изричах, но знаех, че ще е много по-лошо, ако скрия истината. — Ние изглеждаме като обикновени хора. Някога бяхме такива. Отраснали сме заедно, смели сме се заедно и бяхме семейство. Но вече не сме. Оцеляваме само, защото пием кръвта на другите. Аз избрах животните. Но не и брат ми.

— Тогава това означава ли, че сега и аз съм вампир? — промълви Вайолет с треперещ глас.

Поклатих глава.

— Не — уверих я категорично. — Деймън е убил човешкото ти тяло, но преди това ти е дал малко от своята кръв. За да се завърши преходът и да станеш изцяло вампир, трябва да пиеш човешка кръв. Ако не го сториш, тялото ти ще умре. — Имах чувството, че облепените с тапети стени на салона се затварят около мен.

— Но, Стефан, не разбирам. Ако има начин да живея, тогава защо… — Думите й заглъхнаха, гласът й прозвуча толкова невинен и безпомощен, че стомахът ми се сви на топка.

— Защото не е толкова просто. Да си вампир не е като да си жив. Вампирът изгаря от постоянна, ненаситна жажда за кръв, от желание да убива. Превръща се в съвсем различна личност… — Замлъкнах, защото Вайолет притисна длан към гърдите ми, отначало нежно, а после по-настойчиво. Устоях на подтика да се отдръпна. Беше интимен жест, каквито си споделят двама любовници.

— Аз не… не мога… — пророни тя и ужасът завладя лицето й, докато опипваше гърдите ми с ръце. — Няма пулс — осъзна, най-после проумяла какво се опитвах да й кажа.

— Не — отвърнах търпеливо.

— Ами ако искам да… се превърна? — попита девойката. — Ако искам да стана като теб?

— Аз ще ти помогна. Това е изборът, който трябва да направиш. Но преди това трябва сериозно да помислиш. Това не е истински живот. Вечният живот не е благословия. Ставаш свидетел на смъртта на твърде много хора и винаги оставаш създание на мрака. Трябва да живееш в сенките и да се появяваш само нощем. А ти не би трябвало да живееш така — заявих и стиснах ръката й. — Ти принадлежиш на светлината.

Тялото й се разтърси от ридания и аз разбрах, че е осъзнала реалността, пред която се е изправила.

— Аз тъкмо започвам да живея… — промълви тъжно и разтри нежно врата си, все едно си припомняше отдавнашните ласки на любим. Сетне ръката й се отпусна върху гърдите. Тогава вдигна глава и ме погледна с блестящи от сълзите очи.

— Кога? — попита.

— Скоро — признах. Погледнах към полуотворената врата. Виждах, че навън вече небето изсветлява. Не можехме да останем тук. Вайолет трябваше да отиде някъде, където щеше да е в безопасност, а никъде в Лондон не беше в безопасност от Деймън.

Тя подсмръкна и аз видях как две големи сълзи се търкулнаха по страните й.

— Искам да си отида у дома — изрече с тъничък глас. — Искам да съм с мама и сестрите си. Аз не принадлежа на това място. Ако трябва да умра… а аз искам да умра, не искам да се превърна в чудовище… тогава искам да умра като Вайолет Бърнс. Искам да съм си у дома. Искам Кора.

Погледнах я, докато тя се взираше смело напред. Исках да наема кораб или да я метна на гръб и да преплувам тъмните води на Ирландско море, за да й дам това, за което копнееше. Ала не можех. И тя го знаеше.

— Просто дрънкам безсмислици. Просто искам да видя сестра си за последен път.

— Зная, че искаш, но ако я намерим, мисля, че Деймън ще намери теб. Но Кора е добре. Тя е защитена. Талисманът, който й даде, е пълен с върбинка. Това е билка, която пази хората от вампирите. Не ти го казах, защото не исках да те изплаша, но…

Пръстите й се стрелнаха към падината на шията й.

— Аз съм виновна — осъзна тя.

— Не, ти си спасила сестра си. Независимо дали си знаела или не, какво представлява талисманът, ти знаеше, че носи добър късмет и й го даде. Това е любовта — завърших и се усмихнах на Вайолет. Запитах се дали ако се озовях в същата ситуация, щях да сторя същото нещо за Деймън.

— Е, надявам се, че ще си спомня за мен винаги, когато го носи — въздъхна Вайолет. — А може би бих могла да й напиша писмо. А ти можеш да й го занесеш. Защото тя има нужда от някой, който ще се грижи за нея — каза Вайолет бавно.

— Разбира се. Аз ще се грижа за Кора и ти обещавам, че ще я пазя и закрилям. Вече зная къде ще те заведа — реших и улових ръката й. Надявах се, че фермата на Абът ще й напомни за ирландските хълмове, за които ми бе разказала. Беше слаба утеха, блед заместител на истинския й дом, но беше най-доброто, което можех да направя.

Вайолет кимна покорно. Погледнах я, разкъсван от болка и мъка, докато една сълза заплашваше да рукне от окото ми. Оставих я да потече и да попие в косата на Вайолет. Цялото ми същество жадуваше да може да направи нещо. Единственото, което бях искал тази вечер, беше Вайолет да е в безопасност. И ето я сега в прегръдките ми… но пълна с вампирска кръв. Провалих се, не оправдах доверието й.

14