Преследвачът

Наблюдавах го със стиснати юмруци. Вратът още ме болеше там, където пръстите на Деймън се бяха врязали в плътта. Той беше много по-силен от мен и знаех, че той държи никога да не го забравям. Замислих се за безгрижното веселие, с което Деймън посрещна вестта за смъртта на Вайолет. Разбира се, той никога нямаше да се промени. Винаги щеше да му доставя удоволствие да ме гледа как страдам и се измъчвам. Той смяташе, че съм го предал и съм му сторил непоправимо зло и щеше да продължи да унищожава всеки, за когото ме бе грижа. Щеше да продължи да убива. И заради какво? За да ми отмъсти и да станем — квит за нещо, за което никога, никога нямаше да можем. Защото аз може и да го бях превърнал във вампир, но той сам се превърна в чудовище.

Ала сега Вайолет се намираше в преход и единственото, което можеше донякъде да изкупи грешките ми, беше да й помогна да се справи с това изпитание. Забързах към лодката и когато стигнах, видях леко движение под муселинения плат, с който я бях завил.

— Вайолет! — възкликнах и се свлякох на колене до нея.

Очите й се отвориха, зениците й бяха огромни и замъглени. Притиснах я към гърдите си, искаше ми се да можех да направя нещо за нея. Ала единственото, което можех да сторя, беше да й дам възможността да напусне този свят така, както бе дошла на него — като човек, без да изцапа ръцете си с кръвта на себеподобните.

— Стефан — изрече тя с дрезгав глас, като се опита да седне.

— Трябва да вървим — казах и я изправих на крака. Сега Деймън щеше да я потърси, за да се увери, че преходът й ще завърши успешно. Знаех, че трябва да се върна и да намеря Кора, но не можех да рискувам. Трябваше да се надявам, че върбинката ще й помогне, докато аз не можех.

Не можех да дам много на Вайолет, но поне можех да й осигуря избор. Това бе невъзможен, чудовищен избор, но беше неин и може би последният, който някога щеше да вземе. Тя заслужаваше да го направи на спокойствие. Трябваше да заведа Вайолет някъде, където щеше да е в безопасност.

— Ела — подканих я, вдигнах я и тя се сгуши до гърдите ми. Затичах се, отначало тромаво, докато набера скоростта, с която съм свикнал, когато съм в пълен синхрон със Силата си. Веднъж или дваж зърнах да помръдва перде или сянка, твърде дълга, за да е моята. Дори ми се стори, че чух бягащи стъпки зад мен. Това само ме пришпори да се затичам още по-бързо. Спрях щом стигнахме до хотела и се поколебах. Деймън знаеше къде сме отседнали. Там не беше безопасно. Сведох поглед към Вайолет, която още изглеждаше объркана и отслабваше все повече.

— Партито? — попита тя, като се изправи и притисна длан към главата си. — Шампанското… напих ли се?

Исках да й кажа, че се е напила, да й спестя болката от приближаващите часове. Ала тя заслужаваше повече от това. Не я излъгах, когато я намерих, нямаше да го сторя и сега. Щях да направя всичко, което бе по силите ми, за да съм сигурен, че тя разбира пред какъв избор е изправена. Припомних си как сияеше лицето й, когато видя театър „Гейти“ и една идея се оформи в съзнанието ми.

— Да отидем до театъра — предложих.

— До театъра? — Вайолет примигна, сякаш не разбираше поканата ми. Не я обвинявах. Положението й беше страшно и въпреки че тя го осъзнаваше, думите прозвучаха все едно я канех на църковна сбирка.

Кимнах и й помогнах да стъпи на крака. Двамата поехме, куцукайки по пустите калдъръмени тротоари. Утрото наближаваше.

Светлините пред театър „Гейти“ бяха угасени, но не бе потребна много сила, за да се отвори вратата с ръждясалите панти, водеща към сцената. Въздъхнах, когато се озовахме в тъмния театър. Най-сетне имах чувството, че сме в безопасност от Деймън.

— Това друго парти ли е? Защото не мисля, че съм готова за него. — Сърцето ми се сви при вида на невинното разочарование, изписано върху лицето на Вайолет.

Кимнах й да седне до мен в един от столовете в червено кадифе от предните редове.

— Доведох те тук, защото зная колко много обичаш театъра. Никак не е лесно да се приеме това, което ще ти кажа — подех, като примигнах в мрака. Беше по-лесно да водим този разговор, когато не сме лице в лице.

— Деймън… — промълви Вайолет, сетне потръпна. — Той беше толкова мил. Представи ме на всичките си приятели. И тогава…

— … те е нападнал — довърших вместо нея с глух глас.

Тя се намръщи, но не възрази.

— Спомням си, че пиех шампанско. И се смеех, и тогава… Не зная. Сякаш всичко е заличено от съзнанието ми — рече и поклати безпомощно глава.

Завъртях около пръста си моя пръстен с лапис лазули. Когато аз бях в преход, Емили, прислужницата на Катрин, ми обясни какво се случва с мен. Тя ми даде пръстена. Катрин я бе помолила да даде един на мен и на Деймън. Емили беше студена и спокойна и докато страдах, ме наблюдаваше безучастно и дистанцирано. Аз не бих могъл да го направя.

— Стефан? Какво става с мен? — попита Вайолет и гласът й пресекна.

Преплетох леденостудените пръсти на Вайолет с моите.

— Ти си в преход. Беше убита от вампир. От Деймън.

— Вампири? — запъна се момичето. — Има ги само в приказките. За какво говориш?