Преследвачът

Вероятността ме накара да се втурна обратно в склада и да разбутам обезумяло тълпата, отчаяно търсещ източника на миризмата. Нямах никакво време за губене. Все едно отново преживявах за кой ли път познатия сценарий, винаги се озовавах на мястото с половин секунда, половин минута или половин ден по-късно. Но този път ще е различно, помислих си диво, когато се блъснах в една танцуваща двойка — мъжът въртеше все по-бързо и по-бързо жената в обятията си. Вече не бях вампир младок, термин, който с добронамерена насмешка използваше Лекси, за да ме опише. Вече имах мъдрост, възраст, пролята кръв зад гърба си. Този път ще спра злото, преди да се е развихрило.

Складовото помещение беше измамно голямо и аз бях шокиран, че мястото сякаш нямаше край, всеки сантиметър от бетонния под бе пълен с хора, които се смееха, пушеха и пиеха, сякаш нямаха никаква грижа на този свят.

— Извинете ме! — крещях в отчаянието си, докато си проправях път между двойките, настъпвайки ги по обувките, следвайки все по-острата миризма на желязо — докато не се блъснах в нещо твърдо и солидно.

Вдигнах глава. Беше Самюъл. Мигом се изпънах в цял ръст и му се усмихнах сковано. Знаех, че с трескавото си лутане из помещението сигурно приличах на пиян или луд.

— Извини ме и ти! — викна дружески Самюъл, като дръпна леко назад чашата си с уиски. — Май доста бързаш — додаде и ме погледна развеселено.

— Търся един приятел — смотолевих, докато погледът ми прескачаше от лице на лице. Осъзнах, че докато тичах наоколо не бях видял Вайолет. Сега не само търсех убиец, но и невинно момиче. Трябваше да се уверя, че тя е в безопасност.

— Смятай, че си го намерил! — обяви весело Самюъл и застана на пътя ми.

— Не си ти. — Чак след като думите излязоха от устата ми осъзнах колко грубо са прозвучали. — Искам да кажа, че търся Вайолет.

— Вайолет! — Очите му светнаха с разбиране. — Разбира се. Струва ми се, че я видях да седи на бара… искаш ли да отидем заедно?

Когато се запътих към бара, не си дадох труд да бъда любезен, докато оглеждах отчаяно тълпата. Оказа се, че докато съм тичал наоколо, тя доста е оредяла и най-сетне можех да стоя, без да ме блъскат и бутат.

Почаках очите ми да привикнат с мъждивото осветление. В другия край на склада две отворени врати водеха към доковете, а отвъд тях бе водата. Вратите бяха подпрени с няколко празни дървени щайги от мляко, вероятно, за да влезе свеж въздух. Докато останалата част от склада продължаваше да е наблъскана с хора, тази беше неосветена и празна. Усещах миризмата на паяжини и плесен.

И кръв.

Отвън облаците върху небето се бяха разместили и през мръсните прозорци в единия край на склада се процеждаше лъч лунна светлина. Погледът ми попадна върху смачкана купчинка в ъгъла. Отначало се надявах, че това са някакви стари дрехи или парцали, събрани там заради партито. Ала не бяха. Платът беше яркозелен.

Пребледнях. Знаех какво ще видя още преди да обърна купчинката.

Но когато го сторих не можах да сдържа задавения си вик.

Беше Вайолет, гърлото й бе прерязано, любопитните й сини очи бяха широко отворени и немигащи, сякаш втренчени в тълпата, танцуваща само на няколко метра от студеното й, бяло тяло.

13

Трябваше час по-скоро да махна Вайолет от тук, преди убиецът да се върне и да я довърши с обичайната си жестокост, обезобразявайки я. Вдигнах я и я преметнах през рамо. Тялото й изстиваше с всяка изминала минута и докосването на кожата й до моята изпращаше студени тръпки надолу по гърба ми. Тя беше мъртва. А убиецът й бе изчезнал.

Огледах се диво. Сега оркестърът свиреше валс и предната част на склада бе пълна с двойки, танцуващи в мрака. Всичко изглеждаше евтино и безвкусно като действие от крещящо и долнопробно представление, в каквито бях участвал, докато бях в Ню Орлиънс. Убиецът бе някъде сред множеството, кланяше се и се промъкваше между двойките.

Кучешките ми зъби пулсираха, а краката ме боляха от желанието да побягна или да се сбия. Но не сторих нито едното от двете. Стоях на място като замръзнал. Корсажът й бе опръскан с тъмни капки, които блестяха като кърваво съзвездие, а черният въглен, с който бе очертала очите си, се бе размазал и потекъл. Лицето й приличаше на тъжна маска, изрисувана със сълзи.

Не чувствах тъга. Това, което ме изпълваше, беше много по-дълбоко, по-примитивно. В гърдите ми бушуваше гняв към онзи, който го бе извършил, както и безпределно отчаяние. Това щеше винаги да се повтаря и още много жертви като Вайолет щяха да погинат. Нямаше да има значение дали ще се върна обратно в Америка или ще замина за Индия, или просто ще се скитам без посока по света. Още колко много гибел щях да видя със съзнанието, че смъртта никога няма да ме достигне?