Преследвачът

— Готова ли си да тръгваме? — попитах Вайолет, когато приближих и й подадох ръка. Тя кимна, пое я и започна да бъбри как бе минал денят й в кръчмата, докато вървяхме припряно по калдъръмените улици към пристанището. По пътя неколцина работници подсвирнаха на Вайолет. Аз ги изгледах кръвнишки, но вътрешно изтръпнах от страх. Имах чувството, че сме движещи се мишени за всеки, попаднал на пътя ни.

Когато приближихме, от един от складовете се разнесе музика. Беше весела, танцувална мелодия, а глъчката и оживлението, идещи от склада, контрастираха странно с тишината и пустотата от предишната нощ. Лондон ми напомняше на калейдоскоп — детската играчка, която веднъж ми бе купила Лекси. С едно завъртане и картината в другия край на тръбата се променяше и ти никога не можеш да отгатнеш каква ще е следващата. Надявах се само, че различните сцени, очакващи Вайолет и мен, ще бъдат приятни, а не страховити и ужасяващи.

— Ето че пристигнахме! Стефан, хайде! — възкликна спътницата ми и ускори крачка, когато зърна трима добре облечени мъже, които вървяха към един от слабо осветените складове покрай пристана.

Аз също забързах, докато се изравнихме. Обгърнах я с безгрижен жест, тъй като не исках да я изгубя от поглед, когато се озовем на партито. Няколко лодки и корабчета се поклащаха във водата, а пристанището бе пълно с народ, сякаш се намирахме на някоя улица в Ийст Енд след края на представлението. Вятърът донасяше на талази към нас музика и смях.

Двамата с Вайолет застанахме пред залостена метална врата и след като ми метна дяволит поглед, младата ми приятелка вдигна дръзко ръка, за да почука. Ала преди да го стори, вратата се отвори бавно.

— И това ако не е госпожица Бърнс! — изрече любезен глас и аз вдигнах поглед. От другата страна на вратата стоеше Самюъл, облечен в бяла риза, закопчана до врата, а широките му рамене опъваха тъмното вечерно сако.

— Благодаря ви много. — Вайолет се изчерви и поклони, а Самюъл й предложи ръката си.

— Здравей — поздравих любезно Самюъл. Въпреки че, поне според мен, не бях сторил нищо, с което да обидя Самюъл, той винаги се държеше дистанцирано към мен. Предположих, че е заради положението ми в обществото — от мазолестите ми ръце и наболата брада лесно можеше да се досети, че не се числя към неговия свят. Навярно би трябвало да съм доволен, че не бе прехвърлил презрителното си отношение и към Вайолет, ала високомерието му ме дразнеше. Може би разбирах малко защо Деймън толкова отчаяно желаеше да бъде приет в обществото.

— Стефан — промърмори Самюъл и лека усмивка пробяга по устните му. — Толкова се радвам, че успя да дойдеш. — Явно аз не бях единственият, който тази вечер се насилваше да бъде любезен.

Въздухът бе наситен с уханието на различни скъпи парфюми и цигарен дим. Върху почти всяка свободна повърхност се виждаха поставки с горящи свещи и беше истинско чудо, че още нищо не се бе подпалило. Въпреки това в голямото помещение на склада цареше полумрак и бе невъзможно да се различат отделни лица, ако не са точно пред теб. В ъгъла духовият оркестър свиреше силно някаква мелодия, която не разпознах, чийто ритъм обаче сякаш бе в синхрон с туптенето в главата ми. Напразно се бях опасявал, че тоалетът на Вайолет няма да е подходящ. По-голямата част от жените носеха рокли с ниско изрязани деколтета, чиито поли прилепваха плътно около бедрата. Тук се бяха смесили два съвсем различни лондонски свята, явно съществуваха места, където изисканите и благопристойни обноски нямаха значение.

Внезапно чух пронизителен писък. Извъртях се рязко, зъбите ми се издължиха, готови за нападение.

Но видях само Вайолет в средата на стаята да прегръща високо, слабо момиче. Толкова силно се бе вкопчила в него, сякаш нямаше намерение никога да го пусне.

— Стефан! — извика Вайолет и размаха енергично ръце, за да отида при нея. Очите й сияеха. — Виж, че бях права. Знаех, че тя е жива. Това е Кора!

— Кора? — промълвих слисано, като се вторачих в момичето пред мен. Тълпата се бе разделила, за да наблюдава по-добре разиграващата се драма.

Кора кимна, бледосините й очи изглеждаха замъглени и нефокусирани.

— Да — потвърди тя простичко. — Аз съм Кора! — Думите се проточиха бавно, като гъст сироп. Дали бе под влияние на внушението? Нямах представа, не знаех какво е обичайното й държание. Но изпитах дълбоко безпокойство. Нещо не беше наред с тази среща. Беше твърде удобна след толкова много търсене.

— Добре ли си? Къде беше? — попитах, опитвайки се да не звуча като загрижен баща. Не исках да я изплаша. В крайна сметка ние бяхме напълно непознати. Но трябваше да зная.

Вайолет изглежда нехаеше за въпросите ми и галеше косата на сестра си все едно беше домашният й любимец.

— Това е Стефан — обясни тя. — Моят отскорошен най-добър приятел. Имам да ти разказвам толкова много… — Вайолет обви спонтанно ръце около шията на Кора, която също като тази на Шарлот, бе увита плътно с копринен шал.