Преследвачът

— Виждаш ли? Обикновено мислиш твърде много. А сега изобщо не мислиш. Винаги съм смятал, че е за твое добро да бъдеш по-импулсивен, но твоята импулсивност не те води до никъде. И знаеш ли защо? — попита брат ми и се наведе прекалено близо към мен, така че усетих мириса на кръвта в дъха му. Дали бе кръвта на Шарлот? Или на Марта? Или на някой съвсем друг?

— Защо? — попитах на свой ред. Миризмата на кръв ме замайваше.

— Защото не го правиш за себе си. Ти го правиш заради човечеството. Заради по-голямото добро — отвърна Деймън с явен сарказъм в гласа. — Но запомни, че ние вече не сме част от човечеството.

— Тогава защо всячески се стараеш да си част от светските кръгове и си играеш глупави игрички с хората? Защо искаш да се представяш за херцог Деймън или виконт Деймън? След като не сме част от човечеството, защо не се махнеш от обществото? — попитах го. Въпреки думите ми не изпитвах гняв към него. По-скоро исках да разбера какво преследваше брат ми.

— А къде другаде бих могъл да отида? — попита ме на свой ред Деймън с блуждаещ поглед. Но внезапно се ухили и замечтаният израз в очите му можеше да мине за игра на светлината. — Аз съм част от светските кръгове, защото мога да го постигна чрез внушението. Защото там ми е интересно. А моето удоволствие е единственото, което има значение.

— Наистина ли? — изсъсках аз. Забелязах, че той не продължи с изявлението как другата цел в живота му е да превърне моя в истински ад, но не го споменах на глас.

— Да… Е, братко — рече Деймън, пресуши бирата си и млясна с устни. — Наистина се позабавлявах, но ако ме извиниш, имам планове за вечеря.

— Чудесно — отвърнах, тъй като не желаех да чувам какви са плановете му за вечеря. Когато Деймън се изправи, за да си тръгне от кръчмата, Вайолет се приближи боязливо до нас.

— Тръгваш ли си вече? — попита тя и се намръщи.

— Ужасно съжалявам, но както казах на Стефан, имам уговорка за вечеря, която не мога да пропусна — отвърна Деймън, наведе се и й целуна ръка.

— Но вече е толкова късно — нацупи се момичето.

— Да, но утре ще се видим. Нали, скъпа? — усмихна се брат ми.

— На партито на пристанището? Разбира се! — зарадва се Вайолет.

Пристанището? Може би бягащата сянка, която преследвах по-рано вечерта, също щеше да е там, ако поканените включваха и неживите.

— Ще бъде парти, за което си заслужава да умреш — рече Деймън с многозначителна усмивка, която накара кожата ми да настръхне. Когато бяхме човешки същества, Деймън имаше своята тъмна страна, но винаги беше самият себе си. Сега нямах представа кой е истинският Деймън, нито на какво да вярвам.

— Ще бъдем там — увери го Вайолет твърдо.

— Ще се видим по-късно, братко — подхвърли Деймън и се запъти към вратата, без да се обръща назад.

Аз също се изправих и почувствах как ми се завива свят.

— Да вървим, Вайолет — подканих я.

Тя кимна, без да си направи труд да каже на Алфред, че си тръгва. Нямаше значение. Кръчмата приличаше на филиал на полицейски участък. Всъщност в момента повечето от клиентите бяха полицаи, преглеждаха бележките си и се качваха на горния етаж да проверят Марта. От време на време поглеждаха към мен и драскаха нещо в бележниците си. Не можех да остана по-дълго.

Вайолет ме хвана под ръка и ние се отправихме към хотела. Тя беше мълчалива и угрижена, потопена в мислите си. Знаех, че тазвечерните събития само са й напомнили за Кора, но не ми идваха думи, с които да я утеша, вече не.

— Добре ли си? — попита Вайолет плахо, когато стъпихме върху тъмния, плюшен килим във фоайето на хотела. Беше толкова мило, че е загрижена за мен в толкова тежки времена за нея, та сърцето ми едва не се пръсна от мъка и жал.

Насилих се да се усмихна.

— Ще бъда — уверих я, но тя знаеше, че лъжа. Смъртта ме заобикаляше и беше само въпрос на време, преди да ме връхлети — или аз да се освободя. Независимо от всичко щеше да се пролее кръв.

12

— Бедата при теб, Стефан, е, че ти не разбираш смъртта.

Намирах се в голата спалня в някогашната пристройка за карети, преустроена в къща за гости в Мистик Фолс. Катрин беше само по нощница и тялото й се очертаваше съвсем ясно под тънката материя. Тъмната й коса бе прибрана в хлабава плитка. Умирах от желание да докосна копринените кичури, но се въздържах. Боях се, че щом веднъж позволя на ръцете си да усетят тялото й, ще изгубя контрол. А аз не исках да губя контрол. Още не.

— Тогава ми кажи какво е смъртта — помолих я. Бяха минали няколко дни от смъртта на годеницата ми Розалин. Разговорите с Катрин ми помогнаха да забравя вината си и да пристъпя в един свят, пропит с лимонено джинджифиловото ухание, където нищо — нито баща ми, нито Деймън, нито смъртта — можеха да ни достигнат. Това бе свят, в който се чувствах в безопасност. Отвън през прозореца виждах пълната луна да се отразява във водите на езерото в покрайнините на имението. Голямата къща тънеше в мрак. По небето нямаше нито едно облаче. Това беше моят рай.