Преследвачът

За разлика от преди час, когато се върнах в „Десетте камбани“, глъчката бе стихнала и вътре цареше сериозна атмосфера. По масите горяха свещи, чашите с коняк бяха пълни, а почти всяка маса бе заета от полицай, който разпитваше посетителите, присъствали, когато пияният влезе, крещейки, че е станало убийство.

— Аз видях момичето. Лежеше в локва кръв — не спираше да повтаря мъжът със зачервеното лице. — Казах ви вече, нямаше никой друг.

Към мен се приближи Елайза с тумбеста чаша с коняк.

— Тревожех се за теб! — възкликна тя. — Ти побягна и аз си помислих, че ще те убият. Как е Марта?

— Не зная. — Марта сигурно беше името на момичето. Дали Деймън я бе довел? Зърнах Вайолет, която пълнеше трескаво зад бара чаши с коняк. Лицето й бе пребледняло от ужас.

— Вайолет! — извиках, облекчен да я видя. — Къде е момичето? Живо ли е? — попитах припряно.

— Г-г-горе — изпелтечи тя. Гласът й прозвуча уморено и изплашено. — Деймън я заведе в старата ми стая. Д-д-докторът ще дойде всеки миг — обясни Вайолет.

— Много добре — кимнах. Улових ръката й, а тя се сепна, явно силно изнервена. — Съжалявам. Искам да знаеш…

— Какво? — попита Вайолет.

— Къде е върбинката ти? — попитах, внезапно обзет от паника.

— Върбинка? — повтори момичето недоумяващо.

— Да. Талисманът, който ти дадох.

— Тук е! — отвърна Вайолет и го измъкна от джоба си. — Повечето клиенти са грубияни и не искам да нося бижута. Но много ми харесва.

— Добре. Изплаших се, че си го загубила. — Наведох се и я целунах по челото. — Бъди смела — прошепнах й.

— Добре — отвърна Вайолет с широко отворени очи, без да има представа на какво се съгласява.

Затичах нагоре по стъпалата, като вземах по две наведнъж, докато не стигнах до една врата, водеща към малка стая с наклонен таван. Покрай двете срещуположни стени имаше две тесни железни легла. Върху преобърната щайга от портокали гореше свещ в калаена поставка. Деймън не се виждаше никъде. В суматохата изглежда всички бяха забравили за Марта. Тя лежеше сама върху едно от леглата. Въпреки че вратът й бе превързан, кръвта се бе просмукала, образувайки лепкава червена локвичка до ухото й.

Приседнах на ръба на леглото върху протритата вълнена покривка и погалих нежно челото на момичето. Не беше нужен лекар, за да се разбере, че все още е много болна. Дишаше хрипливо и накъсано. Долових слабото туп-туп, идващо от гърдите й.

Погледнах към китката си. Раната, която си бях направил преди по-малко от час, вече бе зараснала. Но въпреки че белегът бе изчезнал, все още се чувствах изтощен и знаех, че трябва да бъда внимателен с резервите си от кръв. При все това тя се нуждаеше от малко повече, отколкото бях успял да й дам. Приближих китката към устата си и забих зъби в плътта. Потръпнах и усетих, че ми се завива свят.

— Ето — казах и пъхнах другата си ръка под главата на девойката. — Пий — подканих я и допрях китката си до устните й.

Водена от инстинкта си, тя засмука колебливо, докато не отдръпнах китката си. Главата й се отпусна назад, а върху устните й заигра усмивка на сънливо задоволство.

Точно в този миг вратата се отвори и в стаята влезе мъж в бяла престилка, понесъл леген с вода.

— Приятел ли сте й? — попита ме строго.

— Аз съм Стефан — отвърнах и побързах да скрия ръката зад гърба си. Притиснах я към палтото си, надявайки се да не забележи раната ми. — Аз я намерих.

— Много добре — кимна мъжът. — Можете да поседите малко, но след това трябва да остана насаме с пациентката.

— Да, разбира се — избъбрих, облекчен, че присъствието ми тук не му се стори странно. Момичето се размърда. Скоро щеше да се събуди. Отдръпнах се малко назад, когато той приближи до леглото. Исках да се уверя, че тя е добре.

Лекарят взе една кърпа, потопи я в легена и я притисна към челото на момичето. Очите й се отвориха рязко и погледът й се преплете с моя. Тогава чертите й замръзнаха и от устните й проехтя ужасяващ писък.

— Убиец!

Лекарят се отдръпна сепнато и едва не изтърва легена. Очите му тутакси се насочиха към вратата, сякаш се чудеше дали да не извика за помощ.

— Шшт, ти си в безопасност — изсъсках. — Аз съм твой приятел. Аз съм неин приятел — добавих отчаяно.

— Убиец! — изпищя тя отново, а от очите й рукнаха сълзи. — Помощ!

— Сигурно е в шок — казах на лекаря, надявайки се да има някакво медицинско обяснение на поведението й и да не е това, от което се страхувах: че тя мислеше, че аз я бях нападнал.

Лекарят кимна, въпреки че не бях сигурен дали не се съгласи само за да не подразни един заподозрян престъпник.

Някъде отзад в мозъка ми сякаш се надигна черна пелена, заплашваща да ме обвие и да изгубя съзнание, но аз призовах цялата си сила. Тя трябваше да се успокои. Независимо дали мислеше, че съм убиецът, защото си спомняше, че ме е видяла коленичил до нея, докато я спасявах, или ме смяташе за убиец, защото някой й бе внушил това, аз трябваше да я накарам да разбере, че греши.