Преследвачът

От далечината дочух високото дрънчене на звънчетата на полицейския фургон. Трябваше по-скоро да се махна. Ако полицаите ме видеха в тази поза, щяха да предположат, че аз съм нападателят.

— Пий! — повторих по-настоятелно, като бутнах китката си към отворената уста на момичето.

Тя се задави, преди да засмуче лакомо китката ми.

— Шшт, това е достатъчно — промърморих, отдръпнах ръката си и я нагласих в седнало положение.

В този миг видях една сянка да се извисява зад нас. Извъртях се бързо, страхът вледени кръвта във вените ми. Алеята бе заобиколена от тухлени сгради, все едно бяхме затворени в кутия.

— Кой е там? — попитах, а гласът ми отекна от двете страни на алеята.

Тогава чух дълъг, нисък, твърде познат смях и Деймън се появи иззад ъгъла със запалена пура в уста.

— Отново вършим благородни дела — подхвърли с развеселена усмивка. Пусна пурата на земята, а искрите в пепелта проблеснаха в мрака. До мен момичето се размърда, простена и въздъхна, сякаш бе в плен на ужасяващ кошмар.

— Той е тук — прошепнах.

— Кой, убиецът? — Деймън се отпусна на колене и погледна момичето. Плъзна пръсти по раната на врата й. — Това е работа на любител. Някой вампир младок, който няма никакъв опит. Ако го открием, ще го прободем с кола, задето причинява такива досадни неприятности. Но той не е заплаха — усмихна се Деймън, докато избърсваше струйката кръв, потекла от ъгълчето на устата на момичето.

— Още… — простена то и размаха ръце, опитвайки се да улови въздуха около себе си. — Още! — извика задавено, преди отново да се отпусне върху паважа.

— Мой тип момиче — ухили се Деймън. — Жалко, но няма повече. Стефан реши, че ти стига — изрече с мелодичния си глас. — Стефан винаги обича да контролира хората — додаде загадъчно.

Погледнах го с подозрение. Дали всичко това не беше капан, устроен от Деймън! Беше го правил и преди — оставяше полумъртво момиче, само за да ме примами да я спася. Подобно нещо се бе случило в Ню Йорк малко преди Клаус и Лушъс да победят Деймън в собствената му игра, като междувременно едва не убиха и двама ни. Канех се да му напомня за това, когато една потрепваща сянка привлече погледа ми.

Беше фигура на мъж с цилиндър в другия край на алеята. Скочих на крака.

— Видя ли това?

Деймън кимна и очите му леко се разшириха.

— Върви. Аз ще се погрижа за нея.

За частица от секундата реших да се доверя на брат си. Той беше всичко, което имах.

Втурнах се към сянката, намираща се само на няколко метра от мястото, където двамата с Деймън се бяхме надвесили над момичето.

Сянката също хукна и изчезна зад ъгъла в посока към реката. Аз я последвах. Краката ми се движеха ритмично като бутала и аз тичах все по-бързо и по-бързо, нозете ми почти не докосваха калдъръма. Обаче въпреки това фигурата продължаваше да остава малко пред мен, носейки се в мрака все по-близо към Темза.

По-бързо, пришпорих се. Сградите преминаваха покрай мен за частица от секундата и аз знаех, че се движа с възможно най-бързата си скорост. Летящи отломки се удряха в лицето ми, очите ми пареха от праха, а вятърът свистеше в ушите ми. Но при все това колкото и да си заповядвах да тичам по-бързо, не можех да настигна създателя на сянката — висок, слаб мъж, за когото вече знаех, че не беше човек.

Бягах, все по-бързо и по-бързо към реката. В далечината чувах шума на тълпата, но нито веднъж не погледнах през рамо. Цялото ми внимание бе съсредоточено в мъжа сянка, който с всяка стъпка се движеше с все по-голяма скорост. Реката сега се виждаше по цялата си ширина, луната хвърляше матов отблясък върху катраненочерните й води. Бяхме на стотина метра, после на петдесет… дали той щеше да скочи?

— Спри! — изкрещях, а гласът ми отекна като бойна тръба в мрака. Краката ми удариха по неравните дъски на дока, но вампирът бе изчезнал. От едната ми страна се виждаше изоставен пристан, от другата се издигаше склад, но никъде не се виждаше и следа от убиеца. Откъм алеята ехтяха полицейските звънци. Огледах се диво във всички посоки.

— Покажи се! — извиках, а гласът ми потрепери, когато погледът ми се прикова в склада. Дали се бе скрил вътре? Запътих се натам, а когато стигнах, стъпих върху една преобърната щайга от мляко, за да надникна по-добре през прозореца.

Прозорецът беше матов и зацапан. Присвих очи и се взрях, ала дори с по-силните си сетива не можах да различа нищо вътре. Обаче знаех, че вампирът е там. Трябваше да бъде. Не исках да нахлуя и да се озова в смъртоносен капан. Освен това знаех, че ако остана тук, полицаите скоро щяха да ме открият — както и вампира. Един притиснат в ъгъла вампир щеше лесно да се нахвърли на полицаите, а това щеше да доведе до още кръвопролитие. Но не можех да вляза в склада сам. Не ми оставаше друг избор, освен да се обърна, да намеря Деймън и двамата да измислим план.

В безпомощността си ритнах стената на склада, но тогава чух звук. Беше едва доловим и отначало помислих, че са вълните, плискащи се в пристана. Но сетне осъзнах, че не е това.

Беше смях.

Извърнах се и запътих обратно към кръчмата.