Преследвачът

— Добре ли сте, сър? — попита ме икономът и пристъпи към мен, понесъл в ръце поднос със сандвичи с краставички.

Взех си един. Лигавата краставичка се хлъзна в гърлото ми и аз едва не се задавих от клисавия хляб. Сандвичът не успя да утоли глада ми. Разбира се, че не можеше да го стори. Но в момента ми призляваше само от мисълта за кръв.

Завъртях се на пети и се върнах обратно при участниците в пикника. Сандвичът тежеше като олово в стомаха ми. Когато се присъединих към групата, установих, че разговорът бе преминал към по-леки теми: необичайно топлото лято, странния факт, че изглежда никой не пътува до провинциалните си имения за уикенда и нашумелите напоследък тайни сбирки на пристанището в Канари Уорф.

— Може ли за малко? — попитах и дръпнах Деймън настрани от групата. Закрачихме към идеално поддържаните градини, които заобикаляха къщата. Тежкото ухание на рози изпълваше въздуха и за миг сякаш се пренесох отново в лабиринта на Мистик Фолс. Там двамата с брат ми на шега се състезавахме за благоволението на Катрин, докато я придружавахме по време на следобедните й разходки. Тогава нямахме ни най-малка представа за опасната игра, в която се бяхме впуснали.

— Да, братко? — попита Деймън и въздъхна нетърпеливо. Насилих се да погледна в потъмнелите му очи, съвсем различни от очите на моя брат, докато беше човешко същество. Деймън беше различен. Аз бях различен. Време беше да престана да мисля за миналото.

Устните му се разтеглиха в бавна усмивка и аз проследих погледа до чаршафа, който бях захвърлил, когато дойдохме.

— Твой ли е? — попита Деймън. — Не е ли малко екстравагантно? Това е истински египетски памук, достоен за крал.

— Беше за пикника — обясних. — Не подозирах, че обстановката ще е толкова официална.

— Да крадеш чаршафи от хотел „Къмбърланд“. — Деймън поклати глава. — Да не би най-сетне да си добил пакостлива жилка? Това би те направило по-интересен.

— И предполагам, че ако бях като теб, щях да отвличам камериерките от хотела, за да пия кръвта им, нали? — попитах. — Безпокоя се за Изкормвача — додадох. Хванах един цвят и го откъснах от стъблото му, усещайки кадифените розови венчелистчета между пръстите си. Въпреки че само преди секунда бях пожелал да забравя миналото, мислите ми се върнаха назад и играта на „обича ме, не ме обича“, с която Катрин ме измъчваше.

— Безпокоиш се за Изкормвача — усмихна се Деймън презрително. — Защо? Да не би да си жена? Да не би да си проститутка? Знаеш, че това са неговите жертви. Ти си обсебен, братко! По-добре си намери жена, от която да си обсебен, много повече си заслужава — посъветва ме цинично брат ми.

— Да, сигурен съм, че си заслужава да тичаш и носиш шампанско, когато Шарлот щракне с пръсти. Нещата, които правиш, за да се сдобиеш с кръв, са наистина достойни за възхищение, братко. Признавам го — отвърнах, доволен, че изглежда умеех да отстоявам позицията си, когато се налагаше да натрия носа на Деймън. Всеки път, когато го правех, усещах, че уважението на Деймън към мен леко нараства. Не беше много, но все пак беше нещо. И ако бях научил нещо от общуването си с Деймън, беше, че той играе игрите по своите правила.

— И не съм обсебен, а загрижен. И ти знаеш защо! — избухнах аз. Все още имах чувството, че Деймън крие нещо. А дори и да не криеше нещо, то определено не ме допускаше до себе си. — Знаеш, че двамата с теб сме свързани от общо минало. Ужасно, кърваво минало.

Но аз вдигам бялото знаме. Искам единствено, ако не можем да бъдем приятели, поне да не бъдем врагове.

Не и когато на карта е заложено толкова много и за двамата.

— Спести си проповедта — прозина се Деймън. — Вече съм чувал всичко това. Толкова съм отегчен от говорене! Приказки, приказки, приказки. И това никога не се променя. Имал съм същите разговори с един и същ тип хора отново и отново. Отегчен съм, братко — завърши и ме погледна право в очите.

— Добре тогава — промълвих накрая. И при най-развихреното въображение думите му не биха могли да се определят като извинение, но се надявах Деймън да има предвид, че е отегчен от клетвата си и дори и да не се интересува от възкресяването на отношенията ни, поне вече не изпитва желание да продължава с враждата. — В такъв случай нека направим нещо, вместо да говорим. Разтревожен съм за Джак Изкормвача, защото предполагам, че може да е от Древните. Мисля, че би могъл да е Клаус. И той ни преследва. Или по-вероятно, преследва теб. Той трябва да е. Защото онова послание, написано с кръв… — Замлъкнах, трябваше да накарам по някакъв начин Деймън да разбере колко е важно това. — Не е само лудория. Прилича на посланието върху стената в дома на семейство Съдърланд. Така че, какво означава това?

Деймън махна с ръка пред лицето си, все едно отпъждаше муха.

— Означава, че си обсебен от вампирите, братко. Защо Клаус ще убива от време на време по някоя жена, когато може да избива десетки? И защо ще се заиграва по този начин с пресата? Всичко изглежда прекалено човешко — заключи подигравателно.

— Ами адресът „От Ада“? — изтъкнах.

Деймън завъртя очи.