Преследвачът

И дори сега не мога да се освободя от него. Не мога да престана да бъда по-малкият брат, който едновременно се бои и благоговее пред необикновената сила, която представляваше Деймън Салваторе.

— Как изглеждам? — Събуди ме Вайолет, която се носеше с танцова стъпка из стаята, облечена в светлосиня рокля с кринолин, чиито поли шумоляха при всяко движение.

— Изглеждаш възхитително — отвърнах, седнах в леглото и протегнах ръце над главата си. Не можех да повярвам, че си бях позволил да спя дълго след зазоряване; обикновено съм съвсем буден дълго преди слънцето да изгрее. Но въпреки всичките ми тревожни мисли, удобният диван ме бе предразположил да заспя дълбоко и непробудно, необезпокояван от сънища.

Чудех се какво ли ставаше в Абът Манър, кой се грижеше за пилетата и добитъка. Представях си как Оливър поглежда през прозореца и ме чака да го заведа на лов. Всичко това ми се струваше все едно е било в един друг свят.

— По кое време смяташ да излезем? — попита Вайолет.

— За какво да излизаме? — попитах на свой ред, като се преструвах, че не разбирам. Надявах се, че споменатият от Деймън следобеден излет се е изтрил от паметта на Вайолет от реките шампанско, които бе изпила миналата нощ.

— Ами за да отидем на излета, на който ни покани твоят приятел. Ще отидем, нали? Звучи забавно. Освен това Шарлот спомена, че там ще е нейният режисьор, който миналата нощ не беше. Може би той е мъжът, който се е запознал с Кора — завърши дългата си тирада тя, докато приглаждаше с малките си ръце невидими гънки върху роклята си. Вайолет определено се подготвяше да стане жена като Шарлот, с цяла върволица ревностни поклонници, готови всеки миг да й направят комплимент или да изпълнят всяко нейно желание. И въпреки че гизденето и перченето й би трябвало да ме дразнят, тя беше толкова ентусиазирана, с широко отворени очи, като дете, което си играе да облича дрехите на майка си, че будеше у мен единствено умиление и възхищение. — Сигурен ли си, че изглеждам добре? Не бих искала те да си мислят, че съм някоя повлекана от бедняшките квартали. Нали им казах, че съм актриса от Америка. От Калай-форния — додаде, наблягайки на всяка сричка.

— Калифорния — поправих я. — Акцентът ти звучи страхотно. — Странно, колкото по-дълго време двамата с Вайолет бяхме заедно, толкова повече си заимствахме акцентите. Тя звучеше наполовина като американка, въпреки че бях сигурен, че аз определено звуча абсурдно, използвайки едва доловимия ирландски диалект.

Момичето кимна.

— Колко си близък с Деймън? Той не спира да те нарича „братко“. Да не би всички в Америка да си казват така? — попита тя, бърчейки вежди. Знаех, че ако й отговоря утвърдително, щеше непременно да добави думата в репертоара си. Тя ми бе задала същия въпрос и снощи, докато почти я носех нагоре по стълбите, но аз не й отговорих.

— Не, повечето хора не се обръщат така един към друг, освен ако не са кръвни роднини, но откакто се помня, Деймън ме нарича така — излъгах. — Познавам Деймън от цяла вечност, през добри и лоши времена. Зная, че е очарователен, но не се оставяй да те заблуди. Понякога не е това, което изглежда. — Изрекох последното отчасти небрежно, сякаш споменавах нещо донякъде скандално, като слабост към алкохола или семейство с лоша слава. Надявах се само, че ще приеме предупреждението ми съвсем сериозно.

— Сигурна съм, че е така — съгласи се Вайолет, като се огледа за последен път в огледалото. — Той изглежда като един от онези мъже, по които всички жени си припадат. Ще останеш доволен да узнаеш, че аз не съм типична жена.

— Не го казваш само, за да ме успокоиш и да разсееш съмненията ми дали да ходим на този излет, нали? — попитах, опитвайки се да използвам отново шеговития тон, с който си говорехме вчера. Но нещо се бе прекършило.

— Просто си помислих, че ще е забавно — промълви Вайолет, извърна се към мен и прехапа устни.

— Права си — реших аз. Независимо дали ми харесваше или не, Деймън беше тук. И докато не се уверях напълно, че Клаус не се е завърнал, за да си отмъсти, нямаше да успея да си го избия от главата.

— Благодаря ти… братко! — възкликна Вайолет възторжено и ми лепна една целувка на бузата.

— Няма за какво — промърморих. В крайна сметка отивахме само на един пикник. И то посред бял ден. А и шишенцето с върбинка проблясваше в падината на шията на Вайолет. Нищо не можеше да се случи, нали?

Час по-късно Вайолет вървеше бавно през идеално окосените поляни на Риджънтс Парк. Аз бях взел чаршафа от леглото и го бях навил на руло, а сега го носех под мишница като импровизирано одеяло за пикник. Стомахът ми отново се разбунтува. Вайолет ме стрелна с поглед и се запитах дали и тя не го е чула. Закашлях се, за да прикрия звука.