Преследвачът

— Е, и? — попита Деймън, почти без да трепне.

— Мисля, че може да е Клаус — отвърнах рязко, раздразнен, че трябва да обяснявам нещо толкова очевидно за мен. — Кой друг пише кървави послания и знае имената ни?

Очите на Деймън се разшириха леко, но само след миг лицето му отново доби доволното си, лениво изражение.

— Това ли е следата ти? — попита той. — Защото всеки би могъл да го напише. Не ми се иска да наранявам егото ти, Стефан, но ние не сме единствените Салваторе на земята. Това дори би могло да е името на някое от онези момичета в Уайтчапъл. Не ме интересува. И разбира се, че убиецът, който и да е той, ще използва кръв, за да пише. Мастило и хартия не биха могли да имат същия страховит ефект — въздъхна брат ми и погледна към бара, където Вайолет и Шарлот надигаха чашите си с шампанско и се кискаха. — А сега, ако ме извиниш, имам нужда от питие. Ела с мен, братко. Да отпразнуваме срещата ни — покани ме Деймън и си запроправя път през тълпата. Държеше се така, все едно му бях казал някаква шега. Не го ли бе грижа, че някакъв луд вампир вилнееше на воля? Вероятно от Древните? Не се ли притесняваше, че ние можеше да сме набелязана мишена за убийство?

Очевидно не. Почти на всяка крачка го спираха почитателки: момичетата, които разпознах като участнички в хора, дребен мъж с огромна гъста бяла брада, който изглежда беше шивачът на театъра, широкоплещест мъж със златни копчета за ръкавели и цилиндър, за когото предположих, че е един от директорите на театъра. Опитах се да му задам няколко незначителни въпроса, за да разбера дали има някаква връзка с Кора, но знаех, че това не е търсеният от мен мъж. Имаше силен британски акцент и тъмна коса. Изобщо не отговаряше на описанието на Елайза. Всеки път, когато Деймън се спираше, се смееше и шегуваше, чукаше чашата си, сипеше комплименти. Бях длъжен да му го призная — външно Деймън не беше нищо друго, освен съвършения джентълмен.

— Виждаш ли колко добре се държа? — попита ме той, когато най-сетне стигнахме до бара и барманът ни предложи две чаши шампанско.

— Като същински светец — отвърнах. Чувствах се странно да бъда на светско събиране с Деймън. Част от мен все още искаше всичко да е както някога, когато бяхме хора, когато винаги предчувствахме какво ще каже или направи другият. Ала друга, по-мъдра част от мен знаеше, че никога не бих могъл да вярвам на вампира Деймън — та нали той бе убил Кали, щеше да убие и семейство Съдърланд, ако Клаус и верният му слуга не ги бяха докопали първи, а преди близо двайсет години бе изоставил мен и Лекси, подхвърляйки нехайно няколко думи за сбогом.

При все това, в съзнанието му, аз винаги си оставах негов длъжник. В крайна сметка тъкмо аз бях превърнал Деймън във вампир. Той ме бе умолявал да не го правя, но аз го насилих да пие кръв, принудих го да живее във вечността. Той никога не ми прости. С годините, въпреки че бе нараснал неимоверно много списъкът с обидите и злините, които ми бе причинил, бях готов да изтрия всичко от паметта си, ако така щяхме отново да бъдем истински братя, каквито бяхме преди. И за мен беше още по-болезнено да осъзная, че това никога нямаше да се случи, когато дори за околните ние имахме вид на най-добри приятели. Разбира се, Деймън постоянно ме представяше пред познатите си като неговия „стар приятел Стефан от Щатите“, а на мен ми оставаше само да се усмихвам, да кимам и да копнея за един свят, където всичко наистина бе толкова просто.

— Както винаги, Шарлот беше ненадмината магьосница на сцената — чух да казва някой и вдигнах глава. Висок, рус господин стоеше до Деймън. Носеше бяла копринена риза, закопчана до врата му, и черно елегантно палто. Обувките му бяха от италианска кожа и бе невъзможно да се определи възрастта му — би могъл да е между двайсет и пет и четирийсет години.

— Самюъл! — възкликна Деймън и тупна сърдечно мъжа по гърба. — Това е Стефан, стар приятел.

— Здравейте — избъбрих сковано и сведох леко глава. Усетих, че Самюъл оглежда грубите ми ръце, напукани и изранени от седмиците тежка физическа работа, както и наболата ми брада. Докато бях в Абът Манър, бях изгубил навика си да се бръсна ежедневно.

— Добре дошъл — поздрави ме Самюъл след продължителна пауза. — Всеки приятел на Деймън е и мой приятел. — Но преди да успее да каже още нещо, Шарлот и Вайолет приближиха към нас. Вайолет беше явно подпийнала.

— Това е най-страхотният ден в живота ми! — обяви тя, без да се обръща конкретно към никого и толкова рязко вдигна чашата си с шампанско за тост, че пенливата течност се разплиска върху копринената й рокля.

— И като си представя, че някога и аз бях същата! — възкликна Шарлот с престорен ужас. — Надявам се, че ще я отведеш у дома и ще я научиш на някои по-изискани правила за държание в обществото — додаде тя, като ме погледна многозначително.

— Е, за жалост, Вайолет не би могла да ги научи от Стефан, скъпа — въздъхна Деймън. — Макар че ще научи много други уроци. Стефан много обича, да се слуша как говори. Ами, доколкото си спомням, в миналото понякога ми е досаждал до смърт с приказките си.