Преследвачът

— Аз обичам да говоря почти толкова много, колкото Деймън обича да се слуша — казах, със зле прикрито раздразнение в шеговития ми тон. Трябваше да отведа по-бързо Вайолет в хотела. В крайна сметка тя утре вечер беше на работа. Но съзнавах, че ще е истинско предизвикателство да я накарам да си тръгне от това празненство. А и все още не бяхме открили Кора.

— Е, аз трябва да вървя, но нали утре ще ви видим двамата с Шарлот на излета близо до Гроув Хаус? — попита Самюъл след малко, поглеждайки многозначително към Деймън.

— Разбира се — кимна Деймън.

— В един часа? Трябва да е преди представлението ми — обади се Шарлот.

— Да — съгласи се Самюъл. — И, Стефан? Би ли искал да дойдеш и ти, заедно с приятелката си? Може да е забавно — додаде сухо. Примигнах насреща му. Усещах, че всичко, което каза, граничи с обидата, но беше невъзможно да се определи какво точно бе толкова оскърбително в думите му.

— Искаш ли да дойдеш на сбирката, братко? — попита Деймън и вдигна вежди.

— О, моля те! — плесна възхитено с ръце Вайолет.

— Ще видим — промърморих хладно.

— Вайолет, би ли искала да дойдеш? — Типично за Деймън. — Стефан ще дойде, ако успее да го вмести между морализаторстването си, четенето на Шекспир и детективските занимания.

— Детективски занимания? — попита Вайолет объркано.

— Няма значение, съкровище — махна с ръка Деймън. — Наша стара шега.

— Доста отегчителна история — добавих аз. — Много по-интересна е любовта на Деймън към драмата. Трябва да го накараш да ти разкаже за ролите, които е изиграл.

— Ти актьор ли си? — удиви се Вайолет.

— Ще говорим повече на излета — отвърна Деймън, явно раздразнен. Много добре. Щом говоренето с недомлъвки и пробиването на привидната му непроницаемост бяха единственият начин да го накарам да ми обърне внимание, тогава щях да действам по този начин.

— Да! — възкликна Вайолет нетърпеливо.

— Вероятно ще отидем — казах нежно, улових Вайолет под ръка и я поведох през тълпата към вратата.

Въздъхнах с облекчение, когато ме лъхна студеният въздух. Беше идеален лек срещу задушната, напрегната атмосфера вътре. Не мислех за Деймън. Фокусирах мислите си върху бръмченето на газовите лампи над главите ни, шумоленето на листата и отсечените стъпки на минувачите — всички ежедневни шумове, които чувах, усилени заради сетивата ми, но рядко оценявани.

Щом влязохме в стаята, положих Вайолет върху леглото и я завих грижовно. Очите й бяха затворени, когато главата й се отпусна върху копринената възглавница.

На мен ми отне по-дълго време, за да заспя. Отвън улиците на Лондон все още бяха оживени, а всеки път, когато затворех очи, чувах смеха на Деймън — нахлуваше откъм улицата и проникваше в съзнанието ми.

9

Винаги съм бил брат. Това е мисъл, която идва неканена при мен късно през нощта или когато вървя безшумно из гората в преследване на плячката ми. Без значение кой какво знае за мен, нито дали аз споделям или не тази информация, това е част от мен, която никога не мога да забравя.

Разбира се, когато съм се появил на този свят, съм имал родителите, ала те бяха по-възрастни, авторитарни, едно присъствие през утрините и вечерите. Но Деймън винаги беше до мен. Той бе този, с когото опознавах света, този, срещу когото се бунтувах, но и с когото понякога копнеех да бъда.

От друга страна, Деймън невинаги е имал брат. Като по-голям е имало години, когато е бил само той, сам на света. Никога не е имал постоянното усещане, че го сравняват с някой друг. Никога не е знаел какво е винаги да се протягаш към слънцето, докато си в сянката на друг.

Не мисля, че някога е изпитвал подобни чувства към мен. Той винаги е бил по-големият брат, винаги ме е учил на разни неща — винаги ме убеждаваше да яздя кон, от който се страхувах, или да целуна момиче, за което се притеснявам, че не ме харесва и няма да ми отвърне.