Преследвачът

— Откакто го познавам, Стефан не може да устои на изкушението да се въплъщава в ролята на рицар на бял кон, спасяващ изпадналата в беда девица — отбеляза Деймън унесено. Стрелнах го с поглед, но той само ми се усмихна. Пристъпих от крак на крак и го изгледах подозрително. Тук, в Лондон, изглежда всички, особено Деймън, никога не казваха това, което мислят.

— Е, ще откриеш, че в нашия град не липсват изпаднали в беда девици — подхвърли Самюъл иронично. — Предполагам, че си чул за нашия убиец?

— Убиец? — повторих, като се надявах да не съм прозвучал твърде нетърпеливо. При ужасната дума няколко двойки се обърнаха и се втренчиха в мен.

— Смятат, че миналата нощ отново е нападнал. Изкормвача, така го наричат всички. Мислят, че може да е касапин, заради начина, по който кълца труповете.

Шарлот сбърчи нос, докато приближаваше към нас откъм върбата, където стоеше досега, заобиколена от група жени. Всички от групата потръпнаха. Само името — Изкормвача — имаше въздействието на появата на буреносен облак в идиличен летен ден. Сякаш температурата бе спаднала с двайсет градуса.

Изкормвача. Опитах се да уловя погледа на Деймън, но той избягваше моя. Той беше на партито миналата нощ. Освен ако… мислите ми се въртяха.

Шарлот плъзна собственически ръка около кръста на Деймън.

— Радвам се, че имам кой да ме закриля. Това е толкова ужасно.

Погледнах към Вайолет. Тя слушаше съсредоточено, а талисманът с върбинката все още блестеше на шията й. Добре.

— Коя е била жертвата? — попитах.

— Друга проститутка. Всъщност никоя — подсмръкна едно момиче с широки рамене, сякаш цялата история бе твърде ужасна, за да се обсъжда.

Самюъл извади вестника от джоба на сакото си и го отвори с предвзета театралност.

— Джейн е разстроена, защото убийството я изтласка от първа страница. Внезапно всички светски новини бяха отрязани заради отразяването на убийството — поясни Самюъл като се усмихна саркастично на жената.

— Как се казва жертвата? — попита Вайолет с треперещ глас.

— Някаква Ани — отвърна Самюъл, докато прелистваше страниците.

Раменете на Вайолет увиснаха облекчено, а аз затворих очи в мълчалива благодарност. Кора все още беше жива. Засега.

— Каквото и да е името, случилото се е ужасно, нали? — присъедини се към разговора ни лорд Ейнзли и потрепери. — Слава Богу, че избира жертвите си от Ийст Енд. Ще се разтревожим истински, когато стигне до нашите кръгове — изсмя се шумно той. Стрелнах поглед към Вайолет, която бе приближила до Шарлот. Роклята и маниерите й бяха почти неотличими от тези на актрисата и никой не би си представил, че тя не принадлежи на тяхното общество. При все това пренебрежителното и насмешливо отношение на лорд Ейнзли към по-нисшата класа — класата на Вайолет — накара стомахът ми да се преобърне.

— Той е написал писмо до „Куриър“ — каза Самюъл. — Чакайте да го намеря. — Отпусна се върху един от белите столове, кръстоса крака, прокашля се и започна да чете.

— Обратният адрес е От Ада — поде с напевен глас.

Думите отекнаха в ушите ми, олюлях се и се огледах къде да седна. Не можех да дишам. От Ада. Може би беше някаква ужасна шега, но не можех да не се запитам дали няма известна доза истина в нея. Дали беше Клаус — или някой друг още по-зъл? Улових се за ръба на масата, за да не падна и усетих погледа на Вайолет, втренчен в мен.

— От Ада… но дали този адрес е по-лош от Уайтчапъл? — изсумтя Самюъл презрително.

— Никога не съм била там — изчурулика хубавичка, червенокоса девойка, като отпи голяма глътка от шампанското си. — Толкова ли е ужасно, колкото всички казват?

— По-лошо! — отвърна през смях Самюъл. Насочи отново поглед към вестника. — Скотланд Ярд и лондонската полиция работят денонощно, но уликите, водещи към разкриването на зловещите убийства, са много малко и доста хаотични…

Спрях да слушам и се отдалечих на няколко стъпки от групата. Оттук разкриващата се пред очите ми сцена изглеждаше идилична: просто неколцина богати и безгрижни приятели, които се наслаждават на привилегиите си. Какво щяха да сторят, ако знаеха, че сред тях има чудовище? И съвсем не това, над което в момента се смееха?

От Ада. Всяка следа все повече ме навеждаше на мисълта, че Клаус е в Лондон. Големият въпрос беше: „Защо на Деймън не му пука?“.

Клаус наистина беше от Ада — това бе неговото наследство. По-голяма част от вампирите бяха създадени от ръката на друг вампир. Лекси бе превърната от любовника си, двамата с Деймън бяхме превърнати от Катрин. Във вампирския свят съществуваха билион истории, подобни на нашата. Но съществуваха и Древните — изчадия на злото, дошли направо от самия Ад. Те не бяха съществували нито една година като човешки същества и никога не бяха познали какво означава да живееш, да плачеш или да обичаш. Те не притежаваха човечност, която да обуздава инстинктите им и поради това бяха жестоки и опасни.

Потреперих, въпреки че въздухът бе застинал от топлина, дори най-лек бриз не шумолеше сред листата на брястовите дървета, извисяващи се над нас.