Преследвачът

Паркът бе пълен с деца, които си играеха, в небето се носеха хвърчила, а няколко големи резиденции се издигаха от зелените морави като гигантски статуи. Погледнах към слънцето. Трябваше да стигнем до Гроув Хаус, който, както ме осведоми портиерът на хотела, се намирал в източния край на парка.

— Пристигнахме! — възкликна Вайолет и хукна през парка, а кестенявата й коса се развяваше зад нея.

Бавно я последвах. Пред нас се издигаше внушителна постройка от варовик с гръцки колони. По поляната отпред бяха пръснати няколко маси, застлани с бели ленени покривки. Пуснах моя чаршаф на земята. Това не беше пикник; по-скоро приличаше на изискан прием. И вампир или не, но се държах като провинциален дръвник, мъкнейки огромния хотелски чаршаф, все едно се намирахме на една от църковните сбирки, на които двамата с Деймън присъствахме като момчета.

Когато стигнах при останалите, Вайолет вече отпиваше от чашата с шампанско и жестикулираше оживено към Деймън. Много усилено се стараеше да говори с американски акцент, като произнасяше името ми Стеф-айн и дори се опитваше да махне обръщението „всички вие“ от ирландския си диалект, въпреки че по пътя насам многократно й повторих, че не е нужно, защото не се използва толкова масово в речника на американците.

— Добре дошъл, братко — поздрави ме важно Деймън, все едно ме канеше в собствения си дом. И нищо чудно наистина да беше.

— Тук ли живееш сега? — попитах, като погледнах към сградата, която ми се струваше по-голяма дори от някои от музеите в Ню Йорк.

— Не — подсмихна се подигравателно Деймън. — Той живее тук — уточни и посочи към слаб червенокос мъж, облечен в кремав костюм, който стоеше до него.

— Лорд Ейнзли — представи се мъжът и протегна ръка.

— Здравейте — отвърнах, все още смаян от невероятните размери на къщата. Беше явно, че Деймън се движи в изключително богати и влиятелни кръгове. В сравнение с приятелите на Деймън, Джордж Абът приличаше на малко момче, който си играе на възрастен.

— Това е мой стар приятел от Щатите, Стефан Салваторе — обясни Деймън припряно. Вцепених се. Не бе ли ме чул миналата вечер, че се представям като Стефан Пайн? Не желаех да въвличам името Салваторе в нищо свързано с моята същност, особено сега. Знаех, че никой не знаеше историята на Салваторе — тя бе съвсем маловажно събитие дори в родния ни щат Вирджиния — но аз все още исках да пазя името и себе си — доколкото ми бе възможно.

— Стефан, приятно ми е да се запознаем. В стоманения бизнес ли си? Или железниците? — попита лорд Ейнзли, като ми хвърли преценяващ поглед.

— Хм… — Добър въпрос. Кой беше Стефан Салваторе? Погледнах многозначително към брат си, нетърпелив да чуя какво ще измисли.

— Той притежава ферма в Щатите — вметна Деймън. — Тук е на посещение. Представи си какъв късмет извадих, като налетях снощи на него на партито в театър „Гейти“.

— Ферма — промърмори лорд Ейнзли, мигом изгубил интерес. — И колко време смяташ да останеш в нашия хубав град?

— Зависи — отвърнах, като приковах очи в Деймън.

Но преди той да успее да каже нещо, към нас се прокрадна Самюъл с чаша лимонада в ръка.

— Здравей — поздрави любезно. — Виждам, че с приятелката си не сте се отвратили напълно от нас, дегенератите. Среднощни купони, изобилие от шампанско… затова се зарадвах, когато лорд Ейнзли устрои този пикник. Освежаващо е да не си винаги създание на нощта. Нали все това казваш, Деймън?

— Вярно е — рече Деймън и ми се подсмихна самодоволно. Вътрешно кипях от гняв. Дразнеше ме всичко у Деймън: от жилетката и цилиндъра, с който се кипреше, до позьорския му европейски акцент. Деймън изглеждаше решен да докаже, че е над всичко — дори над кървавите нападения, които изглежда бяха извършени единствено като предупреждение към него. Нима не си спомняше какво ни бе причинил Клаус в Ню Йорк? Не го ли бе грижа? Или просто щеше да се развлича със сандвичи, шампанско, светски клюки и жени, докато не стане прекалено късно?

— И така, Стефан — поде Самюъл, като насочи орловия си нос и изпитателния си взор към мен, — какво мислиш за малкия ни излет? Предполагам, че е нещо различно от… откъдето и да идваш — отбеляза той, като едва прикриваше насмешката си.

— Излетът ни харесва. Вайолет е особено очарована — отвърнах с пресилена усмивка.

— А пък вие сте очарован от младата Вайолет, така ли е? — полюбопитства Самюъл и остави празната си кристална чаша върху една от масите. Почти мигновено тя бе прибрана от иконом в бял костюм. Никак не бе трудно да се свикне с такъв стил на живот. Но от опит знаех, че подобен тип съществуване винаги е на някаква цена.

— Вайолет е очарована от сцената — обясних. — А аз се интересувам от нея само като приятел. Искам единствено да съм сигурен, че ще е в безопасност.

— Искаш единствено тя да е в безопасност — повтори Самюъл. Дали в тона му се усещаше съвсем лека подигравателна нотка, или си въобразявах? — Много благородно от твоя страна.