Преследвачът

— Като истински книжен плъх, приемаш нещата твърде литературно. Предлагам ти да престанеш да се правиш на детектив. Защо не се позабавляваш? Имаш очарователно момиче, намираш се в нов град… давай го по-ведро. — Деймън ме огледа критично. — Или по-точно насити се. Кога се храни последно?

— Миналата нощ — отвърнах разсеяно.

— Но не от твоето момиче — отбеляза брат ми и погледна бързо към Вайолет. Проследих погледа му до бялата й, гладка шия.

— Разбира се, че не — поклатих глава. — Не се храня от хора.

— Е, а би трябвало. Това ще те успокои. Помисли за това. Би могъл да забравиш тези глупости за отвратителния Изкормвач и да влезеш в лондонското общество. Би могъл да се забавляваш, много повече отколкото някога ти се е случвало.

Въздъхнах, представяйки си какво би било: безкрайни партита, безкрайни целувки, безкрайни години на удоволствие и развлечения. Това беше животът, който Деймън бе избрал. Прониза ме съмнение. Възможно ли бе Деймън да е прав? Дали тайната на вечното щастие не беше просто да живееш за мига, да правиш това, което ти харесва в момента?

— Ето какво ще ти кажа, братко — заговори Деймън, доловил колебанието ми. — Иди в Париж. Отдалечи се от тази отвратителна история. Ако е Клаус, той ще те открие където и да си, а ако е някой глупав човек, ще го заловят след няколко седмици.

— А ако си ти! — попитах остро.

— Ако съм аз, то е съвсем ясно, че това трябва да се е случило, докато съм бил под влияние на кръвта, изобилстваща на алкохол. Деймън завъртя очи. — Стига, братко. Имай ми малко доверие. Защо ми е да извършвам такива кървави убийства в такъв противен квартал?

Кимнах. Имаше право. И може би имаше право, че най-добрият начин да се успокоя, е просто да замина. Ала това беше невъзможно. Не можех да напусна Лондон, докато не се уверя, че Вайолет е в безопасност. А тя нямаше да бъде в безопасност, докато не бъде открит и заловен Джак Изкормвача. Поклатих глава.

— Вайолет трябва да работи довечера в кръчмата.

Ще я придружа, за да видя дали не мога да открия повече информация. — Замълчах. — Ела с мен.

— Да дойда с теб? В някаква гъмжаща от плъхове кръчма? Не, благодаря ти.

— Каза, че си отегчен. Постоянно повтаряш, че всичко е едно и също. Защо да не направиш нещо различно?

Освен това… — Пое дълбоко дъх. — Задължен си ми.

Кали.

Не беше нужно да изричам името. Видях как нещо проблесна в очите на Деймън.

— Добре. Но преди това ще пия шампанско, а като отидем там, ти ще платиш уискито.

Ухилих се.

— Там няма уиски, братко. Само бира.

— Мили боже, нима в Уайтчапъл не са чували нищо за цивилизацията? Добре. Ще се задоволя с бира.

Примигнах, сигурен, че ми се е причуло. Но по устните на Деймън трептеше лека усмивка, напоследък неизменен негов спътник, а лицето ми се отразяваше в мастиленочерните ириси на сините му очи.

— Това означава ли, че ще дойдеш? — попитах, неспособен да прикрия изненадата в гласа си.

— Разбира се — сви рамене брат ми. Понечи да се завърти на пети, за да се присъедини към останалите, но се спря и ме погледна.

— Благодаря ти — промълвих след секунда. — „Десетте камбани“, в Уайтчапъл. Ще се срещнем в десет. И бъди внимателен.

— Бъди внимателен — имитира ме подигравателно Деймън. — Защо? В случай че срещна вампир по пътя си? Малко разсейване ще ми дойде добре. Както казах, отегчен съм до смърт — подхвърли Деймън цинично, преди да се обърне и да се запъти към приятелите си.

Аз също го последвах. Деймън изпълняваше молбата ми. Би трябвало да съм щастлив. Тогава защо стомахът ми се бе свил на топка?

10

Изкарах някак си останалата част от пикника. Единствено Вайолет ме спасяваше от обсебващите ми мисли. Тя бе очарована от всичко, а приятелите на Деймън изглеждаха също толкова очаровани от нея. Смятаха, че акцентът й е възхитителен, а Шарлот и приятелките й актриси приемаха с удоволствие обожанието, с което Вайолет се отнасяше към тях. От своя страна Деймън се държеше на разстояние и прекара по-голямата част от излета пушейки със Самюъл и наблюдавайки останалите отстрани. Аз седях по-далеч от всички и отново и отново препрочитах писмото на убиеца, като се надявах да открия някаква следа в написаното. Изкормвача бе изпратил писмото заедно с нещо, което той бе обяснил, че е бъбрекът на една от жертвите му. Стомахът ми се преобърна, но не чак толкова, както когато прочетох последния ред от писмото:

Хванете ме, докато можете.

Писмото бе адресирано до един от репортерите във вестника, така че убиецът е знаел, че ще бъде отпечатано. Дали това бе един вид кодирано послание до мен или Деймън? Дали беше предизвикателство?

И дали бях готов да го посрещна?

Тъкмо това не знаех, докато същата вечер седях в „Десетте камбани“. Съпроводих Вайолет до кръчмата, тъй като не желаех да прекосява Лондон сама в тъмното. Тя бе настояла да си облече новата рокля, за да бъде готова, ако в последната минута получим покана от Деймън да го придружим на някой прием. Но въпреки че си бе сложила престилка, роклята й вече бе покрита с петна от бира и уиски. Виждах колко е нещастна, но поне беше в безопасност.