Преследвачът

Размърдах се неспокойно на стола си и погледнах мрачно към вратата. Всеки път, когато звънчето звъннеше, оповестявайки влизането на нов клиент, бях сигурен, че е Деймън, но само за да видя, че поредният пиян строител или прекалила с парфюма жена влизат, клатушкайки се в заведението. Разбира се, той нямаше да дойде. Беше глупаво да му повярвам, а още по-глупаво да седя и да го чакам през последните няколко часа. Кога ще престана да се опитвам да разчитам на него?

— Здравей, Стефан. Ще поръчаш ли нещо? — попита Вайолет, като се дотътри до масата ми с нещастно увиснали рамене. Косата й бе влажна от пот и опъната назад, червилото й се бе размазало и тя никак не приличаше на другото си превъплъщение — чаровната и бляскава американска актриса. А още по-лошо бе, че го знаеше.

— Тъмна бира, моля — казах, когато улових погледа й. Отправих й усмивка, ала тя не се отрази на настроението й.

Момичето кимна.

— Нямам търпение да се махна оттук — промълви, като гласът й се снижи до шепот. — Преди изобщо не подозирах какво изпускам, затова не ми се струваше толкова ужасно. Но сега, след като зная, че всички пият и танцуват, докато аз съм тук… — Въздъхна и бледорозовата й долна устна затрепери.

— Не всичко, което блести, е злато — промърморих, измъквайки от паметта си полузабравената фраза от Шекспир. Нещо в неговия език ме успокояваше и се надявах, че ще успокои и Вайолет.

— Не всичко, което блести, е злато — повтори Вайолет бавно, все едно вкусваше фразата. Усмихна се горчиво. — Хубаво е — отрони, почти на себе си. — Нямам намерение да се оплаквам, само че…

— Зная — прекъснах я. — Но няма винаги да е така.

— Откъде знаеш? Стефан, аз съм точно това. Може Да се преструвам и да се обличам в красиви дрехи, но всичко е само игра. Това тук е истинското — рече тя тъжно. — Ще ти донеса питието — додаде, обърна се и се отдалечи.

Замислих се над думите й. Тя беше доста мъдра за възрастта си. Нима и аз не продължавах да уча все същия урок?

Облегнах се на стола. Преди час се бях измъкнал навън на лов, докато Вайолет беше заета да сервира на голяма група мъже, които играеха покер. В самите покрайнини на Дътфийлд Парк успях да убия тлъст гълъб, като го изненадах, когато кълвеше мръсни трохи хляб, паднали в пролуките между камъните по пътеката. Киселият му вкус заседна на гърлото ми. Кръвта му беше студена и рядка и аз едва се сдържах да не повърна, но беше храна, от която имах нужда, за да ме възпре да се взирам с копнеж в гладките шии на дамите в кръчмата.

Над всеобщата врява чух звънчето да оповестява влизането на нов клиент. Дори не си дадох труд да вдигна глава. Бях сигурен, че не е Деймън. На него не му пукаше за убийствата, а беше съвсем ясно, че не го е грижа нито за Клаус, нито за Древните. Чувстваше се напълно задоволен да се напива и да се храни от Шарлот. Може би това беше по-добре…

— Убийство! — Мъж със зачервено лице нахлу, олюлявайки се, в кръчмата и огромното му туловище едва не се стовари върху бара. Беше същият пияница от онази нощ, който бе заявил, че ме познава. Усетих как стомахът ми се сви, а в кръчмата изведнъж стана тихо като в църква. — Убийство! — изграчи мъжът отново. — На площада!

Пияницата се строполи, жените изпищяха и преди да успея да се спра, изхвърчах с вампирска скорост от бара, събаряйки по пътя си няколко маси. Когато се появих на улицата, миризмата на желязо беше навсякъде, изпълваше ноздрите ми, изгаряше гърдите ми. Миризмата идваше от изток. Поех натам, усетих как кучешките ми зъби изпъкват, изтласквайки страха, сковал мозъка ми.

Спрях рязко при гледката, разкрила се пред мен. Там, само на няколко крачки разстояние, осветено от луната и сгърчено на земята, лежеше момиче в червена рокля. Полите й бяха заметнати, извърнатото й нагоре лице беше бледо, а сините й очи — втренчени в небето. Разпознах в нея едно от момичетата, които преди две нощи бяха в кръчмата. Отпуснах се на колене до нея. Изпитах огромно облекчение, когато видях, че гърдите й се повдигат и спущат.

Облизах зъбите си и се наведох, нетърпелив да вкуся топлата, гъста кръв, която се стичаше бавно от шията и попиваше в косата й. Тънката струйка блестеше като разтопени рубини и аз изгарях от мъчителния копнеж само да я опитам, поне само за секунда да утоля ненаситния си глад.

— Не — изрекох на глас, призовавайки разумът да вземе връх над инстинктите. Отпуснах се назад на пети, магията между природата ми и кръвта бе разрушена. Знаех, че трябва да я спася. Без да трепна, поднесох китката към устата си и разкъсах плътта с острите си зъби. Потръпнах и притиснах раната до розовите устни на момичето.

— Пий — казах, като вдигнах глава, за да видя дали има някакви признаци на суматоха или раздвижване.

Бях стигнал до момичето много по-бързо, отколкото би го направило всяко нормално, човешко същество, но много скоро зяпачите от кръчмата щяха да ни открият. А аз не можех да си позволя някой да види какво правя. Но без кръвта ми тя щеше да умре.