Преследвачът

— Изслушай ме — заговорих на момичето, влагайки цялата си Сила в думите си. Писъкът й секна по средата. В стаята внезапно стана толкова тихо, че игла да паднеше щеше да се чуе. — Аз съм твой приятел. Аз съм Стефан. Аз те намерих. Аз те спасих. Сега си в безопасност. Тук няма никакъв убиец. — Изразходвах цялата си енергия, за да задържа погледа на момичето. За щастие тя бе доста слаба, което правеше внушението възможно. Кимна, сетне се извърна да погледне лекаря.

— Добро момиче — промърморих. — Цялата е ваша — казах на лекаря. Бях се измъкнал на косъм и не исках да насилвам късмета си като стоя и секунда по-дълго. Изражението на лицето му ми подсказа, че няма да е необходимо да въздействам и на него. Мъжът явно се бе успокоил и отново се бе заел с работата си.

Спуснах се по стълбите и влязох в кръчмата, където заварих брат ми да се смее гръмогласно, сякаш никога в живота си не се беше забавлявал толкова много.

11

Когато влязох в основното помещение на кръчмата, се запътих към бара, за да си поръчам едно питие и да се овладея. Дали на Марта й е било внушено, че аз съм нападателят й? Дали Деймън й го бе внушил? Беше напълно възможно и колкото повече мислих за това, толкова по-логично ми се струваше. Преди да ме обвини, тя едва бе отворила очи. И отначало дори не ме слушаше, а просто пищеше, сякаш й бе въздействано да го стори. Имаше само двама, които биха могли да й внушат да мисли така: вампирът, когото преследвах до доковете, или Деймън, след като го бях оставил с нея.

Поръчах си уиски и се извърнах към масите. Веднага можех да сведа заподозрените до един.

— Здравей, братко! — викна Деймън и вдигна чашата си в знак на поздрав. — Боя се, че вълненията са те отвлекли от задълженията ти за вечерта. Нали ти трябваше да отбелязваш поръчаните питиета? — попита с надежда. — Изпих малко повече уискита, отколкото възнамерявах, но мисля, че са оправдани, предвид обстоятелствата.

— Защо го направи? — изсъсках, като се плъзнах на стола срещу него. Не спирах да мисля за пронизителния писък на момичето, прозвучал сякаш против волята й.

— Какво съм направил? — попита невинно брат ми и отпи от питието си.

— Знаеш за какво говоря — отвърнах мрачно.

— Не, всъщност не зная. Съжалявам, ако не съм изпълнил задоволително ролята на медицинска сестра на някакво непознато момиче. А ти залови ли убиеца? — повдигна вежди Деймън.

Не си играя игри. Не ме е грижа, че не искаш да помогнеш, но зная, че убиецът е вампир, промърморих под нос с достатъчно нисък глас, така че само Деймън да ме чуе. Ако не друго, стори ми се, че зърнах сянка на изненада да се мярва в очите му. Не можах да го заловя.

И какво от това?, попита след кратка пауза брат ми. Нима през всичките години, през които се скиташ като вампир, никога не си се срещал с някой от нас, като се изключат онези откачалки, вампирите, с които двамата с Лекси живеехте в Ню Орлиънс? Винаги изглеждаш толкова изненадан. Ние убиваме, братко. Това не е новост. Нито пък е особено интересно. Единственото интересно във всичко това, е да те видя как отново и отново усвояваш един и същ урок. Нима това най-сетне не те научи да не се намесваш? Никой не го одобрява. Нито хората, нито вампирите, завърши с усмивка Деймън.

Ледени тръпки полазиха по гърба ми. Нима Деймън ме бе натопил за убийствата? Нима това е бил грандиозният му план? Защото той е знаел, че ще се опитам да помогна. Не можех да се възпра да не се замесвам прекалено надълбоко в проблемите на хората.

Аз не търся проблемите, отвърнах просто. И не ги създавам.

Е, а може би трябва. Те могат да са забавни. Разбира се, този проблем се състои в един глупав и небрежен кръвопиец, който ни оставя да разчистваме мърлявата му работа, рече Деймън замислено.

— Но какъв е смисълът? — продължи с нормалния си глас.

— Какво искаш да кажеш? — учудих се.

— Да речем, че го намериш. Тогава какво? — попита той, преплете пръстите си и отпусна брадичка върху тях.

— Тогава аз… — Запънах се. Щях ли да го убия? Да го предам на полицията?

Деймън ме погледна с развеселено изражение.