Преследвачът

— Откъде да започна? — попита Катрин, като прокара език по острите си зъби. Ръката ми се стрелна машинално към врата. Мястото, където Катрин бе забила удължените си кучешки зъби, все още бе чувствително и всеки път щом го докоснех, тялото ми се разтърсваше от удоволствие, примесено с болка.

— Кажи ми какво знаеш — както винаги нетърпеливо я подканих аз. Не свалях очи от нея, докато кръстосваше стаята напред–назад, с безшумни и леки котешки стъпки.

— Ами, всичко е въпрос на гледна точка. Да вземем например твоята почтена и добра Розалин — рече Катрин, наклони глава и се втренчи в мен.

— Какво имаш предвид? — попитах. Исках да узная как Катрин бе избягнала смъртта. Не разбирах защо намесваше Розалин. Тя знаеше, че би трябвало аз все още да тъжа и оплаквам момичето, което не успя да стане моя съпруга. И посвоему аз наистина я оплаквах и тъжах за нея.

— Е, ти си я спомняш, нали? Как изглеждаше, как ухаеше? — попита Катрин с мелодичния си, нежен глас.

— Разбира се, че си спомням — засегнах се аз.

— Тогава как така тя е мъртва, след като живее в спомените ти? — попита Катрин и кафявите й очи, впити в моите, се разшириха.

Въздъхнах над екзистенциалните й усуквания. Пристъпих към нея, изгарящ от желание да спрем да говорим.

Слава богу, Катрин разбра намека ми. Тя се наведе към мен и прокара игриво острите си зъби по шията ми, оставяйки само лека драскотина.

— Тъкмо това казвам и аз, Стефан. Без значение какво се случва, ние ще живеем вечно в спомена един за друг — промълви тя. Заби зъбите си в кожата ми, аз затворих очи, а светът потъна в черна бездна, докато й се отдавах.

Отворих рязко очи. Не бях съвсем изненадан, че сънувах Катрин. Когато животът ми вървеше добре, сякаш всички спомени за Катрин съществуваха в едно отдалечено кътче на съзнанието ми, което можех да не посетя с години. Но когато нещата загрубееха, тя беше навсякъде. Въпросът, на който все още нямах отговор, беше дали някога щях да се отърся от влиянието й, или тя винаги щеше да бъде там, дебнеща в сенките.

Ала сега не беше време да мисля за това. Трябваше да взема Вайолет от кръчмата и да я придружа до партито на пристанището. Замислих се дали да й позволя да дойде. Надявах се, че събитието ще ми даде възможност да продължа с търсенето на скривалището на вампира, ведно с шанса да се разтворя в тълпата, ако той ме търси. А аз не исках Вайолет да бъде там, където можеше да е и убиецът. Но в същото време осъзнавах, че тя е изпълнена с пламенна решителност и със сигурност щеше да присъства, независимо дали го исках или не.

Поне знаех, че с мен ще е в безопасност. Полагайки всички усилия един живот да не е застрашен от злото, може би щях да бъда възнаграден. Може би душата й щеше да бъде зрънцето пясък, миниатюрната тежест, която върху везните на моята вина щеше да уравновеси безсмислената смърт и разруха, причинени от мен в миналото.

Поне можех да се надявам.

Разтрих слепоочията си. През последните няколко дни ме измъчваше постоянна болка, упорита и жужаща като цикади в горещ юлски ден. Колкото по-дълго пребивавах в Лондон, толкова повече се влошаваше. Изправих се, прекосих стаята и приближих до прозореца. Отражението ми изглеждаше бледо и изтощено, а очите ми бяха кървясали. Изглеждах болен — и за вампир, и за човек. Докоснах инстинктивно врата си с пръсти, мислите ми се отнесоха отново към съня. Лекият бриз, шумолящ в полите на бялата й нощница, пламъкът на лампата, потрепващ на фона на белите стени, острата болка, когато зъбите на Катрин се забиваха в плътта ми… всичко изглеждаше толкова реално. Но, разбира се, пръстите ми не напипаха нищо друго, освен гладка кожа.

Катрин беше мъртва — окончателно и безвъзвратно мъртва, не със смъртта на обикновена простосмъртна — от двайсет години. При все това тя беше навсякъде, неотделима част от мен и Деймън. Тя беше права. А тогава бях такъв глупак, задето изобщо не разбрах какво се криеше зад думите й.

Отидох до мивката и наплисках лицето си със студена вода. Шокирах се, като видях колко мръсотия и сажди изтекоха в канала. Лондон беше мръсен град. Но отмиването на прахта от лицето ми не можеше да изстърже чернотата от душата ми.

Като забелязах, че слънцето потъва бавно зад хоризонта, хвърляйки отблясъци върху стената, довърших набързо измиването и завързах вратовръзката си. Прекосих с пъргави крачки вече познатите улици на града. Мразех нервността, която ме бе обзела, как се вглеждах с подозрение във всяко отминаващо лице.

Вайолет ме чакаше пред вратата на „Десетте камбани“, облечена в същата изумруденозелена рокля, която носеше в театъра преди няколко вечери. Беше очертала очите си с черен въглен, а устата й бе изрисувана в яркочервено. Докато в театъра роклята й стоеше прелестно, в кръчмата изглеждаше почти крещящо и безвкусно и нямаше да е никак трудно да я сбъркат с една от жриците на нощта. Или още по-лошо, с идеалната мишена за страховития убиец.