Преследвачът

— Къде беше? — попитах отново, угрижеността ми заплашваше да се превърне в отчаяние. Не можех да различа Деймън в тълпата от гуляйджии, но бях сигурен, че е наблизо.

— Къде бях ли? — попита Кора смутено. Усетих как стомахът ми се свива.

— Какво значение има това? — намеси се Вайолет. — Най-важното е, че Кора е жива и здрава, нали? — Вайолет вдигна ръце и разкопча медальона си. Тъкмо щях да й кажа да не го сваля, когато тя го закопча около врата на сестра си. Златната верижка проблесна на светлината на свещите.

— Това е подарък, за да не ме напускаш никога повече, чуваш ли? — заяви Вайолет и очите й се замъглиха от напиращите сълзи. Кора кимна, но сякаш не я слушаше. Хвърли поглед през рамото на Вайолет, явно търсеше някого. И макар че изглеждаше щастлива да види Вайолет, не преливаше от радост и възторг и като че ли не осъзнаваше напълно, че е била изгубена.

Продължи да примигва и да подръпва верижката около врата си. Дали бе хипнотизирана?

В този момент с ленива походка приближи Деймън, понесъл в едната си ръка бутилка с шампанско, а в другата високи чаши за шампанско. Зад него вървяха Самюъл и висок мъж с късо подстригана руса коса, облечен в костюм, с цилиндър на главата.

— Чух, че имало повод за празнуване — обяви Деймън, докато измъкваше ловко тапата на бутилката. Тя изхвръкна с празничен пукот, а той побърза да разлее пенливата течност по чашите.

— Това е сестра ми! — възкликна Вайолет, без да откъсва поглед от Кора.

— Колко мило — подметна с иронична нотка Деймън. — Семейните срещи са трогателни. Знаех си, че нещо у теб ми хареса от самото начало — додаде, обвивайки ръка около раменете на Вайолет. — Кора се присъедини наскоро към малката ни група като приятелка на брата на Самюъл. Сега изглежда всички сме едно голямо семейство!

— Това е Кора — намесих се гневно. — Спомняш ли си?

Деймън сви рамене.

— Както казах, не помня това, което не е във вестниците. С възрастта паметта ми отслабва все повече и повече! — обяви приповдигнато той.

— Млъквай — изръмжах.

— Нима това е начинът да се говори с брат? — с усмивка попита Деймън.

— Хайде, хайде! — намеси се Самюъл, като вдигна чашата си за тост, неподозиращ за напрежението помежду ни. — За семействата. Включително и за моя брат Хенри — добави и посочи към бледия, русокос мъж, застанал до него. На пръв поглед изглеждаше около осемнайсет или деветнайсетгодишен.

— Приятно ми е да се запознаем — промърморих, едва успявайки да възвърна любезния си тон. Но лицето на Хенри се озари от широка усмивка и той разтърси енергично ръката ми.

— На мен също ми е приятно — изрече с аристократичен британски акцент, който звучеше също като този на брат му. Но топлото и почти наивно изражение нямаше нищо общо с това на Самюъл — и аз тутакси забелязах, че стрелна поглед към Вайолет.

— Здравей — поздрави я той сърдечно.

Вайолет се извърна към него, вдигнатото й нагоре лице бе озарено от неподправен интерес. Знаех, че в момента станах свидетел на преминаването на светкавичен поток от емоции, които хората приемат за даденост — мигове, в които един непознат се превръща в нещо повече, в някоя личност, за която даден човек може да си въобрази, че е познавал през целия си живот. В полумрака нямаше начин Хенри да разбере, че Вайолет е сервитьорка. Тя говореше с добре школувания глас на актриса, а по новата й рокля не си личаха петната от „Десетте камбани“. Това е забележителен век. Както ми бе казал Джордж, Вайолет наистина би могла да се издигне над своята класа и да открие щастието. Тя го заслужаваше.

И въпреки че Кора бе намерена и не изглеждаше зле поне външно, знаех, че не бих могъл да си замина, докато не разгадая тази мистерия. Защо Деймън беше толкова потаен? Струваше ми се почти сигурно, че по някакъв начин е замесен в убийствата. Въпросът беше какво бе направил? И с кого го бе направил?

Погледнах отново към Хенри и Вайолет. Двамата бяха увлечени в разговор, главите им бяха сведени, сякаш се познаваха от години. Поне засега Вайолет си имаше занимание и беше с някой, който не беше опасен, а това ми даваше възможност да потърся в тълпата тайнствения вампир, който ми се изплъзна миналата нощ.

Ала промъкването из оживеното сборище се оказа безплодно. Момичетата бяха толкова пияни, че едва стояха прави и постоянно се бутаха в мен, а оглушителният шум от оркестъра претоварваше сетивата ми. Излязох от склада с надеждата да се опитам да открия вратата, през която снощи вампирът бе нахлул тичешком. Може би бе оставил някаква следа.

Свежият въздух прочисти главата ми. Реших да заобиколя склада и да потърся познат прозорец или врата. И тогава се изви вятър и аз я подуших.

Това бе миризмата на кръв — топла, пулсираща съвсем близо.

Скръцнах със зъби. Миризмата тутакси събуди ненаситната ми жажда и ме изнерви. Убиецът навярно беше един от гостите на партито. Но кой беше това? Или — и това бе мисълта, която ме хвърли в ужас — той вече бе действал и във въздуха се носеше уханието на съвсем прясно убийство?