Преследвачът

— Мъртва ли съм? — пророни и протегна ръка към мен. Пръстите ми се сключиха около нейните. Опитах се да си спомня собствената си смърт. Чувствах се замаян и объркан, измъчван едновременно от мъка и вина заради загубата на Катрин. После, когато преминах пълния преход, сетивата ми станаха бързи, остри. Свръхчовек.

— Да — отвърнах. — Ти си мъртва.

Вайолет се отпусна назад и затвори очи.

— Толкова много боли — проплака и се сгуши изтощено до едната страна на лодката. Тялото й не можеше да извърши прехода.

Прониза ме силен гняв. Деймън трябваше да си плати за това.

Намерих в другия край на лодката парче муселин — навярно го бяха използвали, за да поправят платната — и я завих с него като с одеяло. Нещастното момиче бе заспало и аз знаех, че няма сили да избяга. Въздъхна и се зарови в плата, а аз скочих от лодката и хукнах обратно към склада.

Веднага щом влязох в одименото помещение, чух гласът на брат ми да се извисява над глъчката — смееше се и се шегуваше с абсурдната експедиция, която лорд Ейнзли планираше в Индия. Без да ме е грижа кой ще ме види, използвах вампирската си скорост, за да стигна до него. Той се смееше със Самюъл и Хенри. Кора попиваше всяка негова дума.

— Ти също трябва да отидеш в Индия, Деймън. Нали постоянно се оплакваш, че лондонското общество ти е омръзнало — заяви Хенри, като вдигна чашата си с шампанско към Деймън. — Може би едно приключение ще ти се отрази добре.

— Да, можеш да опиташ късмета си в омагьосването на змии — подхвърли Самюъл. — Вече доказа таланта си в омагьосването на жени.

При тези думи Деймън се засмя одобрително. Мощна вълна на ярост се надигна в гърдите ми. Как смееше той да се смее и шегува само минути след като бе нападнал Вайолет, изпращайки я по пътя, за който и двамата съжалявахме, че бяхме поели.

— Ти — изръмжах, сграбчих брат ми за ръката и го повлякох към алеята, водеща към доковете. Беше пуста, с изключение на един скитник, заспал с бутилка уиски, притисната до гърдите му.

— А, разговор на лунна светлина край брега. Колко живописно. И какъв е специалният повод? — попита Деймън, като повдигна тъмните си вежди.

Отстъпих отвратено. Мразех всичко в него. Мразех предвзетото му южняшко провлачване, което използваше в мое присъствие, сякаш за да се подиграе с изтънченото ни възпитание; начинът, по който изкривяваше думите, дори и да беше единственият, който разбираше шегата; начинът, по който се подиграваше с всичко, включително и с човешкия живот.

— За мен ти си мъртъв — изръмжах, сграбчих го с все сила и го хвърлих към срещуположната стена. Чух със задоволство как черепът му изпука в бетона. Той се свлече като парцалена кукла, но след миг се изправи. Очите му мятаха мълнии в мрака. Пристъпи бързо към мен, после се спря и избухна в смях.

— Някой отново си е намерил силата — рече Деймън, докато разтриваше слепоочието си. Раната се бе затворила почти мигновено, оставяйки гладка и бяла плът. — Защо си толкова разстроен? Не намери ли убиеца, който търсеше? — попита Деймън подигравателно с нисък глас.

— Никакви игри повече. Ти си убиецът! — викнах с погнуса, докато гневът кипеше във вените ми. Исках да му причиня болка. Ала бедата беше, че нищо не бе в състояние да го срази.

— Аз ли съм? — попита небрежно Деймън. — Я ми кажете, как стигнахте до това заключение, детектив Салваторе?

Значи така е решил да ме измъчва сега. Повече Никакви юмруци, схватки или битки, само психологически тормоз. Е, и този път беше успял.

— Ти ме натопи за вчерашното нападение. И ти уби Вайолет — заявих, а гласът ми отекна силно като гръмотевица в ясен ден.

Безчет изражения — омраза, гняв, раздразнение — преминаха по лицето на Деймън, преди да се хвърли към мен и да ме притисне към бетонната стена, лицето му бе само на сантиметри от моето. Извих се, опитвайки се да се измъкна, но хватката му само стана по-силна.

— Опитах се да бъда търпелив с теб, братко — процеди с омраза Деймън. — Реших, че може би няколко десетилетия ще ни повлияят добре. Но ти си все същият, какъвто си бил. Винаги се забъркваш в неприятни ситуации и винаги си въобразяваш, че знаеш как да се справиш. Винаги си глупавият рицар в блестящите доспехи. Винаги си този, който поема върху раменете си отговорността за целия свят. Но… — Гласът му се снижи до шепот, който само аз можех да чуя. — Ти не си невинен. Ти започна всичко това. И смъртта не започва и не свършва с мен. Свиквай с това, братко. Хората умират и ти не можеш да промениш това — изсъска и пусна врата ми, но не преди да се изплюе в лицето ми. — Предупреждавам те: следващият път, когато се появя в живота ти, той няма да е само партита и пикници. Можеш да ми вярваш — довърши Деймън, преди да се завърти на пети и да се запъти обратно към веселбата.