Преследвачът

Понякога има моменти в живота ми, когато чувствам, че нещо или някой бди над мен. Иначе как двамата с Вайолет щяхме да стигнем толкова лесно до гара Падингтън, без да ни спре полицай или някой загрижен минувач? Разбира се, помогна и фактът, че взехме малко дрехи от багажа на пътниците, докато те чакаха влака си, и вече не бяхме облечени с дрехи, изцапани с кръв. Но въпреки това се налагаше да придържам Вайолет и дори най-нехайният наблюдател можеше да види, че е на крачка от смъртта. При все това никой не ни забеляза.

Не мисля, че това беше провидение. Може би някога щях да вярвам, но сега го чувствах единствено като доказателство за присъщото зло на природата ми. Аз плашех хората. Тази нощ единствените, които можеха да се изпречат на пътя ни, бяха чудовищата.

След като стигнахме до гарата, използвах последните монети в джобовете си, за да купя билети до Айвънхоу. Хванахме първия влак, който тръгваше от града, и би трябвало да изпитвам облекчение. Ала не беше така. Защото нямах представа кога Вайолет ще умре. Надявах се само да стигнем благополучно до моята колиба.

— Стефан? — попита Вайолет, а пръстите й, леки като криле на колибри, се плъзнаха по ръката ми.

— Да? — отвърнах и откъснах поглед от прозореца. Вместо да изглежда на прага на смъртта, бузите на Вайолет се бяха зачервили, а очите й блестяха. Бяхме във влака вече близо час и сега се намирахме в обширните покрайнини на Лондон. Само полъхът на провинциалния въздух бе сторил чудеса със спътницата ми. Ала не можеше да я спаси.

— Чувствам се по-добре — прошепна с надежда девойката, сякаш отгатнала мислите ми. — Мислиш ли, че ще живея?

— Не — отвърнах тъжно. Не исках да изглеждам безчувствен, но щеше да е още по-жестоко, ако й дам напразна надежда. Без значение колко добре изглеждаше, съдбата на Вайолет бе предначертана.

— О — промълви тя тихо, стисна устни и се втренчи в зелените простори, покрай които минавахме. Купето, в което седяхме, беше идентично на онова, в което пътувах на път за Лондон. Помежду ни имаше сребърен поднос, върху който бяха подредени чинийки от китайски порцелан, пълни с кифлички и сандвичи. Беше още много рано и влакът беше почти празен. Вайолет подремваше, а когато се събуждаше, си гризваше изискано от една от кифличките. Аз от своя страна прекарах по-голяма част от пътуването, като се взирах през прозореца. Пейзажът бе тучен и яркозелен, в пълен контраст с мрачното ми настроение.

— След като преходът започне, няма лек — повторих търпеливо.

— Освен ако не пия човешка кръв — поправи ме Вайолет.

— Това не е лек — казах мрачно.

— Зная — пророни тихо Вайолет, преди да зарее отново поглед в далечината.

— Ако можех да се върна назад и да направя всичко отново, щях да избера смъртта — уверих я и сложих ръка върху нейната, за да я успокоя.

— Толкова много неща не съм видяла и не съм направила — въздъхна Вайолет тъжно. — Никога не съм била на сцената, не съм родила деца… дори никога не съм била влюбена.

Продължих да милвам малката й ръка. Нямаше какво да кажа.

Вайолет изхълца и отпусна глава на рамото ми.

— Толкова ми е студено — прошепна.

— Зная, зная. — Погалих косата й, искаше ми се да можех да направя смъртта й по-лека. Ще бъде, казах си. Щом се озовем в Абът Манър и далеч от опасността. Исках тя да намери покой и умиротворение в моята колиба и да си отиде без мъки. Беше имала тежък живот. Може би в отвъдното щеше да й е много по-добре.

Дишането на Вайолет се успокои и тя заспа. Погледнах през прозореца. Колкото повече се отдалечавахме от Лондон, толкова по-ясно синьо беше небето. Долових слаб звук, но не идваше от главата ми. Идваше отвън.

— Да? — извиках рязко, предполагайки, че е стюардът с още кифлички или вестници.

Но никой не отговори. Драскащият звук бе настойчив и по-силен, отколкото на някой нелегално пътуващ плъх.

Чух и друг звук, сякаш влакът беше блъснал голямо животно. Но не спря, а продължи да се търкаля по релсите. Погледнах през прозореца и дълго и ниско ръмжене, което дори не разпознах като мое, излезе от устните ми.

Там, висящ с главата надолу от покрива, през прозореца се взираше Хенри, братът на Самюъл. Лицето му беше притиснато до стъклото, а златисторусата му коса се развяваше на вятъра.

Погледите ни се кръстосаха и за един безумен миг си помислих, че е дошъл да види Вайолет — нетърпелив поклонник, чието ухажване бе стигнало твърде далеч. Но тогава забелязах удължените му кучешки зъби, кървясалите очи и бавно проумях. Хенри беше вампир. И Хенри не търсеше Вайолет с нетърпението на влюбен. Той беше на лов — за нас.

Побързах да спусна завесите и се огледах диво, търсейки някакъв изход за бягство. Но разбира се, такъв нямаше. Ожесточих се и усетих как сърцето ми се изпълва с ненавист. Това бе дело на Деймън. Трябваше да е негово. Защо иначе Хенри щеше да е тук? Дори когато бяхме деца, той обичаше да подкокоросва момчетата на Гифън да хвърлят камъни по преминаващия влак или да пуснат пилетата от кокошарника по време на някое барбекю. По този начин не рискуваше да накажат него. Сега правеше същото, но с група вампири.