Преследвачът

Трябваше да защитя Вайолет. Не можех да позволя на Хенри да се докопа до нея и да я насили да пие кръв. Нямаше да допусна малката ми невинна приятелка да се превърне във вампир против волята си. Прокраднах се бързо в товарния вагон и се изкачих по паянтовата стълба до железния покрив на влака. Вятърът запрати прахоляк и камъни в лицето ми, а вихрушка от сажди и дим се завъртя около главата ми, така че не виждах почти нищо.

— Хенри! — извиках, като се улових здраво за комина на покрива, откъдето излизаше парата. Приведох се ниско, готов за схватка.

Нищо. Влакът продължаваше да се движи с пухтене напред. Тънка нишка на съмнение започна да се промъква в мозъка ми. Дали не е било някакво видение? Параноидна халюцинация?

Зад мен се разнесе вик на ярост.

Преди да успея да се обърна, усетих тежест върху гърба си, последвана от две студени ръце, които обвиха врата ми. Въздухът излезе със свистене от дробовете ми, аз се извих, опитвайки се да се измъкна от хватката, ала шията ми бе стисната здраво в примката между лакътя и долната част на ръката му. Изпъшках и се опитах да се боря с него, като в същото време се стараех да не изгубя равновесие.

— Готов ли си да умреш? — прошепна Хенри в ухото ми. Безукорният му акцент бе със съвършена модулация, а дъхът му опари врата ми. Отново притисна трахеята ми.

Да умра. Думите отекнаха в главата ми. Бях забравил какво е да си преследван. Ала сега бях заловен. И ако не направех нещо, щях да умра. А съдбата на Вайолет щеше да бъде по-лоша и от смъртта. Трябваше да направя нещо… Трябваше да…

Остани неподвижен, изкрещя един глас в главата ми. Дали беше на Лекси? Или моят собствен, макар да противоречеше на най-съкровените ми инстинкти или разум. Ръката ми се изви под хватката на Хенри. Остани неподвижен, настоя гласът.

— Изплашен ли си? А ти си мислеше, че съм само малкият Хенри. Един от предвзетите приятели на Деймън, маловажни и безинтересни за един голям, силен американски вампир като теб. Не съм ли прав, глупако? — попита Хенри саркастично, като ме придърпа по-близо. Явно се опитваше да прекърши врата ми, а след това щеше да ме прониже с кол, да ме изгори или да направи с мен каквото си пожелае. Десетки сценарии, всеки нов по-лош от последния, се вихреха в главата ми.

— Какво? Няма ли да ми говориш? — предизвика ме Хенри. Втренчих се в траверсите, отминаващи под мен и призовах цялата сила, стаена в най-съкровените кътчета на съществото ми. Припомних си Кали, чиято смърт остана неотмъстена. Помислих за Вайолет, която щеше да е следващата жертва.

— Това ще свърши сега! — изкрещях, завъртях се рязко и се отскубнах от хватката му с готови юмруци. Бях по-едър от него, но от натиска на ръката му върху гърлото ми знаех, че той е по-силен. Затова трябваше да бъда по-бърз и по-умен.

— По този начин ли искаш да стане? — изръмжа Хенри и се хвърли към мен. Аз го отбягнах и кракът ми започна да се плъзга от покрива. Пресегнах се и се вкопчих в комина, а Хенри замахна с юмрук. Той се заби в слепоочието ми и за миг виждах единствено безброй звезди.

Ниският, самодоволен смях на Хенри ме изтръгна от мъглата на болката.

Престорих се, че се олюлявам, сякаш всеки миг ще се пусна от опората си. Исках да изненадам Хенри неподготвен. И тогава замахнах назад и го цапардосах.

От сцепената устна на Хенри бликна кръв, а аз отстъпих и огледах със задоволство резултата от усилията ми.

— Май не е толкова лесно, колкото си мислеше, нали? — попитах с отвращение. Деймън навярно бе казал на приятелчетата си, че винаги избягвам конфликтите, дори на свой риск. Е, вече не. Приключих с игричките на Деймън.

Хенри отстъпи на няколко метра, разтриваше раната си и възстановяваше силите си. Раната изчезваше с шеметна бързина и аз знаех, че трябва да действам бързо.

Приклекнах, с надеждата, че инстинктите ми, тренирани вследствие на десетилетия скачане с коне, няма да ме подведат. Цялото умение се състоеше да се концентрираш изцяло натам, накъдето отиваш, и никога да не поглеждаш настрани. Втренчих се в малката вдлъбнатина в средата на вагона няколко метра по-нататък и скочих.

Тялото ми се наклони и полетя като парцалена кукла през пространството. Чух зад гърба си ръмженето на Хенри. Не погледнах, концентрирайки се върху това малко несъвършенство върху покрива на влака, докато краката ми се приземиха с тъп звук върху метала. Тогава се извъртях, метнах се напред, целейки се в лицето му и го ударих с все сила. Юмрукът ми се стовари върху физиономията му. Противникът ми застина за миг, тялото му се олюля на един крак във въздуха, като танцьор, очакващ следващия пирует, преди да се прекатури от покрива на влака. Стовари се като купчинка на земята, която ставаше все по-малка и по-малка, докато влакът се отдалечаваше.

— Ще се видим в ада — промърморих. За всеки друг това би било проклятие. Но за мен беше обещание.