Преследвачът

— Стефан! — разнесе се гръмогласният глас на Джордж, когато влязохме във фоайето. Явно Оливър бе предал съобщението ми и той ни очакваше. Коремът на Джордж опъваше жилетката почти до пръсване, а лицето му изглеждаше по-червено от всякога. — Дошли сте съвсем навреме за обяд. А пък аз се страхувах, че ще останеш толкова запленен от града, че никога няма да се върнеш в провинцията. Но виждам, че все пак вече си у дома! При това с компания! — додаде той и погледът му се стрелна любопитно към спътницата ми.

— Сър! — отвърнах припряно, а сърцето ми се сви при думата дом. — Поканих братовчедка си Вайолет, да разгледа града ни. Съжалявам, че идваме без предупреждение.

— Чух толкова много и хубави неща за това място, че почувствах, че трябва да дойда — включи се в играта Вайолет като истинска актриса. Направи изискан поклон.

— Братовчедката Вайолет — промърмори Джордж. — Очарован съм, скъпа — рече и леко наклони глава.

Тримата влязохме в салона. По миризмата разбрах, че се приготвя печено и ме обзе радост да видя отново познатата и обикновена обстановка. Люк и Оливър бяха на пода и играеха на домино, Ема люлееше кукла в ръцете си, а Гъртруд се бе надвесила над ръкоделието си, изобразяващо майсторски бродирана флорална сцена. Сякаш тук животът си беше както преди, ала за мен всичко се бе променило.

— Как беше в Лондон? — попита гръмко Джордж, уловил погледа ми. Запъти се към количката с напитки в ъгъла и наля в две чаши от тъмната кехлибарена течност в кристалната гарафа.

— Добре — отвърнах кратко. — Шумно.

— Мога да си представя. И къде отседна? При роднините си, семейство…

— Бърнс — побърза да уточни Вайолет. — Аз съм Вайолет Бърнс. — Наблюдавах я. Дали очите й не бяха твърде блестящи, а лицето — прекалено бледо? Не бях сигурен.

— Той не ви създаде твърде много неприятности, нали? — пошегува се Джордж.

Вътрешно се намръщих. Те нямаха представа какви неприятности ме следваха навсякъде.

— Не, той беше много мил — отвърна накрая Вайолет, все едно предварително го бяхме репетирали.

Любяща усмивка премина по лицето на домакина ни.

— Нашият Стефан оказва такъв ефект на хората. Много съм щастлив, че имаш роднини наблизо. Човек не бива да е съвсем сам на този свят — заяви той, преплете поглед с моя и вдигна чашата си във въздуха. — За семейството — добави и я наклони към мен.

— За семейството — промърморих и отпих малка глътка от питието си. В стаята се възцари тишина и аз изпитах огромно облекчение, когато госпожа Дъкуърт се появи и обяви, че печеното е готово.

Вайолет облиза устни, стана и приглади полите на роклята си. Движенията й бяха натрапчиви и ми стана много мъчно за нея. Знаех, че изпитва първите спазми на истински, опустошителен глад, който не можеше да бъде заситен с никаква храна, обичайна за простосмъртните.

— Вайолет, скъпа, седни тук. — Гъртруд поведе Вайолет към мястото до нейното край дългата маса от черешово дърво. — Изглеждаш прималяла от глад, което е напълно разбираемо. Сигурна съм, че храната, която поднасят в тези влакове, е ужасна! — цъкна съчувствено добрата жена.

— Съжалявам — отрони някак отнесено Вайолет. — Не се чувствам много добре.

— Е, хапни малко, а ако след това искаш, можеш да си полегнеш. Добра храна, здравословен селски въздух и ще станеш като нова — увери я майчински Гъртруд.

Настанихме се край масата и аз гледах как госпожа Дъкуърт реже печеното. От всяко отрязано парче се стичаше малка струя кръв и аз видях как Вайолет се наведе напред, а сините й очи засияха.

— Ето, това е за теб, скъпа. — Госпожа Дъкуърт сложи две парчета в чинията й. Вайолет се нахвърли върху храната, без да дочака да сервират на останалите от семейството. Не си сипа от задушените картофи и зелен боб в препълнените купи, подредени върху масата, нито посегна към хлебчетата в панерчетата. Почти не използваше приборите, докато буташе късовете месо в устата си.

— Наистина трябва да си била много гладна — извиси се гласът на Гъртруд, когато стана, за да помогне на Люк да си нареже месото. Момчето, навярно взимайки пример от Вайолет, забрави за ножа и атакува месото с вилица.

— Не зная какво ми стана — промърмори Вайолет смутено, докато попиваше устата си със салфетката. Погледът й оставаше вперен в месото. В стаята надвисна тишина.

— Всичко е заради чистия селски въздух — повтори Гъртруд с остра нотка в гласа. Знаех, че семейство Абът усеща, че нещо не е наред, но не можеха да разберат какво точно. Отчаяно ми се искаше те да я харесат, а Вайолет от своя страна да намери същия покой във фермата, който бях открил и аз. Но, разбира се, Вайолет беше объркана и изгладняла. Независимо от Деймън, може би щеше да е по-добре тя да умре, заобиколена от светлините на Уест Енд.

— Отдавна ли живееш в Лондон, скъпа? — попита домакинята, очевидно изпълнена с известни съмнения към Вайолет.

— Родена съм в Ирландия — призна Вайолет с пълна уста. Люк и Оливър я зяпаха очаровани.

— Ирландия — прокашля се Джордж. — Мислех, че роднините ти са от Италия, Стефан.