Преследвачът

Поведох забързано Вайолет надолу по хълма, без да поглеждам назад. Щеше да ливне пороен дъжд, а зеленината наоколо да заблести от водните капки. Обичах бурите, способността им да измиват всичко и да го карат да ухае на чистота и невинност. Да можеше само дъждът да отмие и моите грехове.

16

В ранното ми юношество, целуването беше игра, която започнахме да играем, когато гоненицата започна да ни се струва твърде детинска. Беше развлечение, забавление и караше сърцата ни да препускат възбудено по време на иначе скучните пикници. Целувал съм се с Клементайн Хавърфорд, Амилия Хок, Розалин Картрайт и всички останали приятелки в игрите. Целуването беше приятно, но никога толкова разтърсващо, че да промени живота ми.

Но после целунах Катрин Пиърс и нищо оттогава не е същото. Сякаш всички онези целувки бяха просто бледи сенки на насладата, която изпитвах, когато устните на Катрин бяха близо до моите. Когато бях заобиколен от силното й ухание на джинджифил, примесено с лимон, се ръководех единствено от инстинктите си. Бих направил всичко за една целувка.

И разбира се, неутолимото желание бе това, което промени изцяло живота ми. Катрин беше като Елена от Троя, слагайки началото на вечност от разрушение. При все това съм сигурен, че ако някога се озова на крачка от смъртта, ще затворя очи и ще си представя как устните на Катрин докосват моите.

Вайолет искаше нещо, което не можех да й дам. Тя искаше любов, а всичко, което имаше за нея в сърцето ми, беше привързаност. Но може би това беше по-добро от желанието. В крайна сметка нали тъкмо желанието ме бе убило.

През есента плътните дъждовни облаци често надвисват ниско в небето над Айвънхоу, обгръщайки цялата ферма в тъмна, сумрачна мъгла, без значение кое време на деня беше. Днес не беше изключение. Красивата сутрин бе отстъпила пред гъстата, следобедна мъгла с обещание за дъжд. В полумрака на колибата си наблюдавах как Вайолет отслабва все повече и повече. И ето че бяхме само ние и Смъртта — могъщият трети участник в моето бдение над Вайолет.

— Моля те, Стефан! — извика Вайолет, докато се мяташе яростно. Едва се бе събудила. Побързах да потопя кърпата в студена вода и да я сложа на челото й. Коленете ми се бяха схванали, тъй като бях прекарал в една и съща поза с часове, но не исках да я оставям сама нито за миг. Не знаех дали виковете й се дължаха на трескавия сън или бяха знак, че се връща към замаяното състояние на полусъзнание.

Очите на Вайолет се отвориха, а очите й бяха забулени като мътно мляко. Тя ги присви и се втренчи в мен.

— Стефан, моля те! Моля те, просто ме убий! Приключи сега — изхъхри тя. Дишането й стържеше като ръждясала пила върху метал. По ъгълчетата на устните й бе избила белезникава пяна, а ръцете й бяха издрани до кръв от ноктите, които бе забивала в съня си, сякаш искаше да се изтръгне от собственото си тяло. Възпирах я, доколкото можех, ала въпреки това изглеждаше така, сякаш бе тичала през гъст трънак. Сега вече нямаше сили да се мята и можеше единствено да примигва и да диша накъсано.

Поклатих мрачно глава. Искаше ми се да можех да направя това, за което ме молеше — да сложа край на мъките й и да й помогна да си отиде в мир. Ала колкото и да ме умоляваше, не можех да се принудя да го сторя. Бях си обещал, при това нееднократно, че никога повече няма да отнема човешки живот. Навярно беше егоистично от моя страна, ала можех единствено да облекча, доколкото бе по силите ми, последните й мигове.

— Моля те! — Гласът й се извиси като писък. В далечината се разнесе крясък на кукумявка. Горските създания се оживяваха през нощта. Можех да помириша кръвта им и да чуя туптенето на сърцата им. И макар че Вайолет не можеше да ги чуе толкова ясно като мен, знаех, че усеща присъствието им.