Преследвачът

Погледнах надолу към отпуснатото тяло на Вайолет и се насилих да пропъдя тези мисли. Вместо това се замислих за краткия живот на Вайолет. За широката й усмивка, докато обличаше една от красивите рокли, за начина, по който очите й сияеха, плувнали в сълзи в края на музикалното представление, за твърдата й вяра, че в света има и добро. Щеше да ми липсва. Вайолет беше толкова пълна с енергия и страст, толкова жива. Беше също така и наивна, доверчива и толкова уязвима. И бе дала върбинката на сестра си. Разбира се, тя не бе подозирала, че е нещо повече, освен талисман за късмет, но при все това… ако върбинката беше у нея, сега тя щеше да е жива.

— Рой от ангели белокрили да те приспи във вечния покой!2 — пророних, цитирайки Шекспир вместо молитва, като положих ръка върху студеното й чело и пригладих няколко къдрици. Фразата отекна в главата ми, думи много по-познати и близки на мен от церемониите, на които бях присъствал, или псалмите, които бях чул в човешката си битност. Наведох се и докоснах леко с устни бузата на Вайолет.

Внезапно тя се изви нагоре, тялото й се разтърси, очите й се разшириха, а устата й се покри с пяна, докато се хвърляше към ръката ми.

Аз се отдръпнах светкавично, изправих се на крака и се притаих в сенките.

— Стефан? — извика Вайолет с висок и писклив глас, който нямаше нищо общо с напевния й ирландски акцент. Ръката й се вкопчи лудешки в гърлото, а очите й се разшириха от ужас, когато я отдръпна и видя пръстите си, покрити с кръв. — Стефан? — извика отново, докато очите й се стрелкаха диво във всички посоки.

Наблюдавах я в безмълвен шок. Досега безброй пъти съм виждал смъртта и знаех, че Вайолет беше мъртва. И в същото време не беше. Това означаваше само едно: била й е дадена вампирска кръв и след това е била убита. Тя беше в преход.

— Стефан? — попита тя, опитвайки се да си поеме дъх и скърцайки със зъби. Дишаше тежко и накъсано. Не спираше да облизва устните си, сякаш изгаряше от жажда. — Помогни ми! — изхъхри Вайолет.

Като че ли отдалеч чух как оркестърът поде друга мелодия. Веселящата се тълпа бе в блажено неведение за отвратителната сцена, разиграваща се пред очите ми. Стиснах челюсти. Повече от всичко исках да бъда силен заради Вайолет, ала все още бях в шок.

Знаех, че тя иска да се нахрани. Припомних си мъчителния глад, който изпитах, когато се събудих в преход. Тя дишаше шумно и на пресекулки, докато пролази на колене и после се изправи. Пристъпих към нея, за да й помогна.

— Шшт — прошепнах и обвих ръка около нея. — Шшт — повторих и прокарах пръсти през сгъстената й коса, влажна от пот и кръв. — Ти си в безопасност — излъгах. Разбира се, че не беше.

На няколко метра по-нататък, на съседния док, видях малка лодка, която навярно се използваше за превозването на товар от едната страна на Лондон до другата, да се поклаща леко върху вълните на Темза. Хрумна ми безумната мисъл да се качим на нея и да отплаваме колкото се може по-надолу по реката, само и само да се махнем оттук.

— Какво става с мен? — Вайолет изричаше с мъка всяка дума, стиснала гърлото си.

— Ще се оправиш, Вайолет. Но моля те, кажи ми кой ти причини това?

— Не зная — отвърна тя и лицето й се сгърчи. Кръвта, стекла се от врата й, бе изсъхнала върху плата, оформяйки шарки, които можеха да ми се сторят почти красиви, ако не знаех как се бяха получили. Лицето й бе бяло като тебешир и тя не спираше да облизва устните си. — Отивах към бара. И тогава той ме дръпна към себе си, за да танцуваме и… това е всичко, което си спомням — рече Вайолет, докато чупеше ръце и се взираше умоляващо в мен.

— Кой беше той? — настоях да узная.

— Деймън — отрони момичето, едва сдържайки сълзите си. Една сцена изплува в съзнанието ми: Вайолет, толкова развълнувана, че Деймън й обръща внимание. Вайолет позволява на Деймън да я придружи до бара и й поръчва питие. Вайолет, нервна и кокетна, чака да чуе какво ще й каже Деймън. И тогава Деймън облизва устните си, хвърля се и пие, като накрая оставя бездиханното й тяло, за да го намеря.

Ти винаги помагаш на девици в беда. Подигравателните думи на Деймън отекнаха в ушите ми. Той я бе оставил, за да я намеря аз, както когато бяхме деца и играехме на криеница.

— Толкова съм жадна — промълви Вайолет, облегна се на края на пристана и допря шепи, за да загребе малко от мръсната вода, течаща в Темза. Гледах я как приближава шепите към устата си, видях как лицето й се сгърчи в погнуса. Тя знаеше, че нещо никак, ама никак не е наред. — Стефан… не се чувствам добре. Мисля, че се нуждая от лекар — додаде тя, зарови лице в длани и се залюля безмълвно напред-назад.

— Ела с мен. — Придърпах Вайолет в прегръдката си. Усетих конвулсиите, разтърсващи тялото й и видях сълзите, напиращи в големите й очи. Знаех, че е смутена и объркана, а този мръсен док не беше мястото, където да й обясня какво се случва.

Вдигнах я и се запътихме към лодката, поклащаща се върху водата. Оставих я нежно на пода. Тя примигна няколко пъти, а от потръпващите й гърди се изтръгна въздишка.