Преследвачът

Завихме и се озовахме в ярко осветена стая, голяма почти колкото бална зала, вече пълна с актьори и актриси, чиито костюми се намираха в различни етапи на събличане, както и част от публиката, сред които разпознах богатите посетители от нашата ложа. Определено се намирахме на правилното място. Сега оставаше само да намерим Шарлот. Дори беше прекалено лесно.

И тогава усетих потупване по рамото.

Извъртях се.

И там, с ослепителна усмивка, гъста тъмна коса и неразгадаемо изражение в блестящите сини очи, стоеше Деймън.

— Здравей, братко — поздрави ме и се ухили широко.

Аз също му се усмихнах. Бях играл правилно. Засега.

8

— Това брат ти ли е? — възкликна с любопитство Вайолет, а мелодичният й глас се извиси. — Онзи, който…

— Не! — Размахах енергично ръка пред лицето си, сякаш отпъждах абсурден въпрос. — Стар приятел — излъгах. Ударите на сърцето ми отекваха глухо в гърдите ми. Въпреки че усърдно го търсех през целия следобед, за мен беше шок да се озова отново лице в лице с Деймън след всички тези години.

— О, да, двамата със Стефан се познаваме отдавна — изрече с цинична нотка брат ми. — Всъщност понякога дори си мисля, че бих умрял заради него.

Размърдах се притеснено, докато го оглеждах преценяващо, съзнавайки, че Вайолет стои до мен. Изучавах го внимателно, отбелязвайки всяка подробност от външността му.

Той не бе остарял. Нелепо заключение, но беше първото, което ми хрумна. Разбира се, аз също не бях, но в същото време толкова бях свикнал да виждам лицето си в огледалото всяка сутрин, че рече не ми се струваше забележително, а само част от съществуването ми. Но да видя Деймън със свежо и гладко лице, както в нощта, когато и двамата умряхме, беше разтърсващо.

Ала при по-внимателно вглеждане се забелязваше разлика. Очите му се бяха променили. Някак си изглеждаха по-тъмни, пълни с тайни, ужаси и смърт. Кой знаеше какво бе правил през изминалите двайсет години? Ако беше подобно на това, което вършеше в Лондон, значи е създавал доста работа за местните служби на реда и закона.

— Изглеждаш добре — отбеляза Деймън, все едно бяхме съседи, натъкнали се случайно един на друг на градския площад, а не двама братя, които се бяха видели за последен път преди две десетилетия от другата страна на океана.

— Както и ти — признах аз. Тъмната му коса бе пригладена назад, носеше скъп костюм с копринена вратовръзка, завързана елегантно около врата.

— А коя е тази прелестна дама? — попита Деймън, като протегна ръката си към Вайолет.

— Не те интерес…

— Аз съм Вайолет Бърнс — прекъсна ме с поклон и пламнало лице моята спътница, докато Деймън поемаше ръката й и я поднасяше към устните си.

— Очарователно. Деймън де Сангуе — представи се. Непринуденият маниер, с който езикът му произнесе фалшивото име, ме накара да се намръщя. Но забелязах, че той бе изоставил предвзетия си италиански акцент, който използваше в Ню Йорк. — И какво правите тук?

— Ние тъкмо си тръгвахме…

— Не! — възкликна Вайолет. — Моля те, нека останем. Хотелът ни е съвсем наблизо, отседнали сме в „Къмбърланд“ — обясни тя на Деймън, примигвайки кокетно, сякаш се опитваше да го очарова. — Ние търсим сестра ми — додаде, а гласът й заглъхна, когато върху лицето на Деймън бавно се изписа шокирано изражение заради избора ни на хотел.

— „Къмбърланд“? — възкликна той и стомахът ми се сви. Последното, което исках, бе той да знае името на хотела ни. — Не се ли движиш сред висшите кръгове, Стефан?

Никакви игри повече, изрекох под нос. Вече сме прекалено стари за това.

Никога няма да надживея страстта си към игрите, отвърна Деймън, без да движи устните си.

Само не я наранявай, процедих през стиснатите си зъби. Деймън не каза нищо, а само поклати леко глава — жест, който ми бе невъзможно да разгадая. Вайолет продължаваше да го зяпа прехласнато. Типично. Брат ми винаги привличаше вниманието на жените. Точно в този момент висока, красива жена, облечена в тъмносиня копринена рокля, с изкуствени мигли, се приближи с царствена и плавна походка към него, с две чаши шампанско в ръце. Забелязах, че около шията й бе завързан копринен шал със златни нишки. Бях сигурен, че ако го свали, ще видя върху врата й две малки дупчици, оставени от кучешките зъби на брат ми. Деймън забеляза погледа ми, повдигна вежди и се подсмихна самодоволно. Вайолет ахна.

— Шарлот Дюмон! — изписка и плесна радостно с ръце. Усмихнах й се, доволен, че поне тя бе гледала внимателно представлението. Не можех да повярвам, че бях оставил толкова очебийна следа да се изплъзне между пръстите ми.

— Ами, да, така се казвам — рече Шарлот и се изкиска, докато подаваше високата тънка чаша с шампанско на Деймън. — Не бива да те оставям дори за миг! — Потупа го игриво по ръката. — Всеки път, когато се отдалеча за малко и после се върна, намирам цяла тълпа да си припада от възторг около теб. А се предполага, че от нас двамата аз съм звездата! — нацупи се актрисата.